Читать «Среднощният диамант» онлайн - страница 248
Райчел Мид
Той сложи ръце зад главата си:
— Не и днес.
Въпросът ми не се отнасяше за ходенето му при Сайлъс. Беше част от същия разговор, който водехме всеки ден, откакто съзнанието му отново се бе прояснило. Всяка сутрин го питах дали тръгва — дали наистина тръгва.
— Свършено е. Няма смисъл да се въвличам в това. Днес обаче не продължих с живота си. Останах където си бях, приседнала отстрани на леглото по тънка долна риза, и попитах:
— Щастлив ли си?
Промяната в сутрешния ни диалог го завари неподготвен:
— Защо би ме попитала това?
— Защото се уморих да питам всеки ден дали заминаваш. Уморих се да се страхувам, че един ден ще дойда тук и ти ще си си тръгнал.
— Мислиш, че бих заминал, без да ти кажа?
— Не знам, Грант. Наистина не знам кой знае какво, освен че те обичам и продължавам да се връщам при теб всяка нощ.
Той вече не изпадаше в паника, когато му казвах, че го обичам, но на лицето му винаги се появяваше странно изражение.
— Какво друго искаш? — Въпросът му не прозвуча агресивно или саркастично. Стори ми се искрен, сякаш всъщност не беше сигурен в отговора.
— Бих искала да зная какво смяташ да правиш. Бих искала да зная дали смяташ да потърсиш друг начин да отидеш при баланкуанците. Бих искала да зная дали смяташ да останеш… с мен.
Той прикова задълго поглед върху яркия прозорец, преди накрая да се обърне обратно към мен:
— Не зная как да бъда с теб, Мирабел. Тук — в леглото — това никога не е било проблем за нас. Но не знам какво да правя извън него. Винаги, когато съм имал някого или някое място, които съм смятал за добри и истински, и трайни, то се е разпадало. Не искам това да стане с теб.
— И затова би предпочел просто да живееш ден за ден, страхувайки се твърде много, за да прекрачиш отвъд това? Грант, наистина не зная много повече, отколкото ти. Искам да кажа, погледни ме. Дойдох, мислейки, че мога да спя с теб, без да те харесвам.
— Оказва се, че можеш — каза той, неспособен да се сдържи.
— Не, винаги съм те харесвала. — Направих пауза. — През повечето време. Виж, вероятно ще допуснем някои грешки, но можем да се справим заедно. Ако искаш.
Звучах много сигурна в себе си, сякаш може би наистина разбирах нещо от връзки. Вътрешно бях ужасена. Един постоянен възел от напрежение в гърдите ми се затегна, докато чаках отговора му. Ами ако това беше моментът, в който го изгубвах? Може би беше по-добре да оставя да бъдем завинаги така в това неопределено състояние, където можехме да продължим да пренебрегваме неудобните теми.
— Искам. — Той седна в леглото и посегна да отметне косата от лицето ми. Ръката му трепереше. — Не мога да те оставя, Мирабел.
Възелът в мен се разхлаби. Взех ръката му и я поднесох към устните си.
— Тогава мога да спра да те питам дали ще заминеш?
— Да, но не мога да гарантирам, че няма да поискаш да ме изхвърлиш някой ден.
