Читать «Среднощният диамант» онлайн - страница 245

Кратка пролука ми позволи да стоваря пищова в главата на Том. Той изруга и се засуети неумело само за миг, достатъчно, че Грант да стреля. Том се беше отдръпнал в последния възможен момент и вместо да продължи с Грант, сграбчи болния ми глезен. Изгубих равновесие и паднах върху тях, при което за миг се превърнахме в купчина от преплетени крайници и объркване. Том успя да се изправи до седнало положение и се прицели в мен, най-ясната му мишена, готов да използва последния си куршум. Грант ме изблъска настрана точно когато пищовът гръмна, и видях как тялото му подскочи рязко, когато куршумът го уцели. Изпищях и се хвърлих към пищова, който беше изпуснал. Том беше по-бърз.

— Нито сантиметър повече, Авиел — каза той, изправяйки се с усилие на крака. Едва различих думите с все още звънтящото си ухо. Маската му висеше накриво, някои от перата му бяха измачкани… Но ако не се брояха няколко червени подпухнали петна по лицето му, стоеше невредим, когато насочи пищова към мен.

Хвърлих поглед към Грант, който лежеше до мен. Алено петно разцъфна отстрани на ризата му, разливайки се все повече и повече. Очите му се взираха нагоре и макар че гърдите му се повдигаха и спускаха, тези вдишвания и издишвания бяха повърхностни и накъсани. Бях в твърде силен шок, за да изпитвам скръб или гняв, или каквото и да било. Това беше твърде нереално дори за да го проумея. Стиснах ръката на Грант и се обърнах примирено обратно към Том, обратно към дулото на пистолета. По втвърдените му черти не беше изписано веселие или напереност.

— Наистина съм малко…

Зад мен прозвуча силен гръм и Том падна. Погледнах назад и видях Илайджа, застанал в подножието на стълбите. Той пристъпи бавно напред, приковал вниманието си единствено върху падналото тяло на Том. То не помръдваше. След още няколко секунди внимателен оглед Илайджа свали пистолета си и бързо коленичи до мен.

— Помогни ни — казах му, надвесвайки се над Грант. Прокарах ръка по изпотеното чело на Грант и понечих да посегна към раната. Отдръпнах ръка назад, несигурна какво да правя.

Илайджа изхлузи палтото си и ми го подаде:

— Притисни раната с него. Натискай. Трябва да намеря някой друг, който да ни помогне да го изнесем оттук.

Той затича нагоре по стълбите, а аз последвах заповедите му и притиснах палтото към гърдите на Грант. Той трепна, но не извика. Онези проницателни тъмни очи, които обикновено не пропускаха дори една подробност, сега се взираха замаяно нагоре. Сега, когато вцепенението ми беше отминало, в мен нахлуваха твърде много емоции, най-силната от които бе ужас. Опитах се да го преглътна, знаейки, че имам нужда от бистър ум.

— Дръж се, дръж се — повтарях, с пресекващ глас. — Не си тръгвай. Не се превръщай наистина в призрак.