Читать «Среднощният диамант» онлайн - страница 242

— Барнаби? Илайджа върна ли се? — обади се познат глас.

Стигнах най-долния край на стълбите и се намерих в грамаден склад. Следи по прашния под показваха, че някога помещението е било пълно с огромен брой сандъци. Сега всичките бяха изчезнали с изключение на няколко в ъгъла. Капакът на единия беше свален, а Том беше коленичил пред него и внимателно слагаше вътре торби с връзки отгоре, които звънтяха, когато се удряха една друга.

— Барнаби? — Том хвърли поглед през рамо и скочи на крака, когато ме видя. Наклони глава и ме огледа — предпазлив, но не и заплашен. — Е. Със сигурност си по-красива от Барнаби. А може би и по-умна, щом си успяла да стигнеш тук долу. Как мога да ти помогна, пленително създание?

— Дойдох да ти помогна. — Превключих на белсианския акцент. — Ако все още го искаш.

Том се ококори, безмълвен като никога, а после по лицето му се разля огромна усмивка.

— Лейди Авиел! Това истинският ангел ли е най-сетне? В рокля? А пък аз си мислех, че се очертава ужасен ден.

— Нещата не вървят, както ти се иска? — попитах, заговаряйки отново с обичайния си глас.

Той сви рамене:

— Просто много изненади. Ти обаче си хубава изненада. Не мога да повярвам, че не схванах по-рано. Безупречно докарваш онзи белсиански акцент. Но си сирминиканка, нали? Прелест. И разбира се, че искам помощта ти. Изглежда, че ще трябва да ти намерим някакви по-здрави дрехи, които да носиш в Алма, но за това можем да се тревожим, щом излезем от града. Без перука обаче. Няма да го допусна. Би било престъпление сега, когато видях истинската ти коса. Не съм сигурен дори дали трябва да носиш маска, макар да предполагам, че ще искаш да…

— Спри. — Беше се приближавал малко по малко, най-вече от любопитство. Измъкнах пистолета от полата си, без той да разбере, и го насочих в гърдите му. — Нито стъпка по-близо.

— Сериозно? — Очите му се присвиха зад маската, докато ме оглеждаше изпитателно. Не изглеждаше ни най-малко изплашен. — Това заради перуката ли е? Можеш да я сложиш, ако искаш.

— Става дума за вас и вашите операции, господин Кортманш. Застанете на колене.

Той се подчини, ухилен.

— А тя говори и лорандийски.

— Не така добре като вас — казах, спомняйки си сбогуването му с Аделейд тази сутрин. — И не долавям и следа от него в осфридианския ви.

— Както и не би трябвало. През по-голямата част от живота си съм бил в колониите или около тях. Семейството ми дошло от Лорандия преди години и аз подкрепям мечтата на родната ми страна за Адория.

— Като финансираш кървава революция, за да може Лорандия да се докопа до ресурсите на колониите?

— Наистина свърших забележителна работа — каза той с фалшива скромност. — Само да бях се старал толкова в младостта си, досега вече щях да си живея царски.

— Осфридианските власти всъщност мислят, че си аристократ — само така би имал толкова злато. — Кимнах към торбите в сандъците.