Читать «Среднощният диамант» онлайн - страница 241

Забавих ход само за миг, докато слизах по стълбите обратно към улицата. Грант. Дали беше в магазина? Ако отидех да проверя, щях да се забавя с пристигането в кръчмата. Ако беше там, нямаше да е задълго. Щях да го изпусна, ако не отидех сега. Но Том също напускаше — или вече беше напуснал — града. Беше казал, че тръгва веднага след присъдата, а разобличаването на Уорън като конспиратор вероятно щеше да е ускорило това заминаване.

Отново тръгнах по-бързо. Исках Грант. Исках да го намеря, преди да изчезне зад нова маска. Но не можех да допусна най-големият източник на злато за изменниците да се измъкне, не и когато разполагаше с потенциала и богатството да възроди нов заговор. Това беше жертва в името на висшето благо, която не можех да откажа. Трябваше да се опитам да защитя Адория от кръвта и разрушението на войната, които все още поглъщаха Сирминика.

Пренебрегвайки болката в гърдите си, изтиках Грант от мислите си и затичах към „Танцуващият бик“. Никой в града не ме удостояваше с втори поглед, не и в ден, изпълнен с толкова много смут. Всъщност когато нахълтах задъхана в кръчмата, отново усещайки болка в глезена, изглеждаше, че сякаш никой не е имал време и да седне за едно питие. Общото помещение беше празно, ако не се броеше един барман с восъчно бледо лице, когото не разпознах. Никога не идвах тук през деня. Спря да лъска една халба, когато ме видя.

— Къде е Том? — запитах настоятелно.

Шокът върху лицето му се смекчи до безразличие:

— Кой Том?

— Знаете кой! — Пристъпих гневно напред. — Още ли е тук?

Барманът остави халбата и ме фиксира с хладен поглед:

— Госпожице, не знам какво си мислите, че… аррххх! Прехвърлих се през барплота и го ритнах в гърдите, справяйки се далеч не толкова умело в рокля, отколкото щях с панталоните на лейди Авиел. Но беше толкова напълно неочаквано, че изненадата ми даде предимство. Бутнах го назад, забивайки коляно в корема му, и го хванах натясно в малкото пространство. Още един удар с коляно го накара да се превие на две, и го затиснах долу, като му седнах на гърба. Тежах по-малко, но той не разполагаше с пространство за маневриране. Грабнах дълго парче въже, оставено близо до едно буренце с бира, и вързах ръцете на мъжа с помощта на уменията за правене на възли, които бях усвоила от баща си.

— Къде е Том? — повторих.

Барманът ме погледна предизвикателно и устоях на порива да го зашлевя, за да измъкна отговора от него. Нямах време за изтезания или разпит. Ако Том беше тук, имаше само едно място, където можеше да бъде. Ако не беше, вероятно така и нямаше как да стигна до него. Открих ключа за задната стаичка и едно разширяване на очите на мъжа ми подсказа, че все пак може и да не съм твърде закъсняла. Докато излизах иззад бара, зърнах пищова, който държаха на полицата. Моделът му не ми беше познат, но поне беше оръжие за близък бой. Наместих го възможно най-добре в джоба на полата си и се отправих към вратата на задната стая.

Отвъд нея открих стълбището, което бях видяла в нощта, когато с Том спорихме. Този път стъпалата бяха осветени от фенери отдолу. С дълбоко вдишване започнах да слизам. Дървените стълби скърцаха под мен, съсипвайки всеки шанс за потайност. Но тя не ми и трябваше, не и ако можех да изпълня плана, който бях замислила на идване насам.