Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 61

— Сигурни ли сте, че господин Томас Картър е в течение на това? — строго попита той.

— Именно той ни праща — отвърна Сет.

Де Росио отново ги огледа внимателно, сякаш търсеше по лицата им някакви признаци, които да издават коварни намерения.

— А защо твоят приятел — изтърси той внезапно, сочейки Майкъл — мълчи като риба?

— Много е срамежлив, господине — обясни Сет.

Майкъл кимна едва-едва, сякаш да потвърди това изявление. Де Росио се покашля колебливо.

— Та казваш, значи, че работата била свързана с престъпления? — нехайно попита той с отработено безразличие.

— Убийства, господине — потвърди Сет. — И то не едно и две.

Де Росио погледна часовника си, после момчетата, после пак часовника и след кратък размисъл сви рамене.

— Добре — отстъпи накрая. — Но нека да е за последен път. Как се казва човекът, от когото се интересувате?

— Лахаважд Чандра Чатърджи, господине — побърза да отговори Сет.

— Кой, инженерът? Той не загина ли в пожара на Джитърс Гейт?

— Да, господине, но с него е имало някой, който е оцелял. Един много опасен тип. Именно той е предизвикал пожара и все още се спотайва някъде, готов за нови престъпления…

Де Росио се усмихна лукаво.

— Звучи интересно — промърмори той.

Изведнъж сянка на тревога помрачи лицето му. Библиотекарят наведе масивното си тяло към двете момчета и строго насочи пръст към тях.

— Това да не е някоя от измишльотините на оня ваш приятел, как му беше името?

— Бен не знае нищо за тази работа, господин Де Росио — успокои го Сет. — Не сме го виждали от месеци.

— Толкова по-добре — заяви мъжът. — Последвайте ме.

* * *

Изабел навлезе с плахи стъпки в гарата и изчака очите ѝ да се приспособят към тъмнината. На десетки метри над нея се извисяваше главният свод, образуван от големи арки от стомана и стъкло. Повечето от стъклените панели се бяха стопили от пламъците или просто се бяха пръснали, посипвайки дъжд от фрагменти из цялата гара. Здрачна светлина се процеждаше през пукнатините в потъмнелия метал и парчетата стъкло, оцелели от трагедията. Пероните, описващи плавна дъга под огромния свод, се губеха в мрака, а повърхността им бе осеяна с останки от изгорели пейки и рухнали греди.

Големият гаров часовник, издигал се някога на централния перон като фар на входа на пристанище, сега стърчеше като ням, печален часовой. Момичето мина под циферблата му и забеляза, че стрелките му се бяха огънали към пода като езици от разтопен шоколад. Бяха спрели завинаги, сочейки страшния час, когато огнената стихия бе погълнала гарата.

Явно нищо не се бе променило на това място с изключение на натрупаната с годините мръсотия и пораженията от мусонните дъждове, които се бяха процеждали през вентилационните люкове и пукнатините в свода.

Изабел се спря, за да огледа голямата гара от самия ѝ център. Стори ѝ се, че се намира в потънал храм с безкрайни размери.

Нов полъх от горещ и влажен въздух нахлу в сградата и развя косите на момичето, разпръсквайки прах по пероните. Изабел потръпна и огледа черните гърла на тунелите, които потъваха в земята в другия край на гарата. Прииска ѝ се останалите членове на обществото „Чоубар“ да бяха с нея сега, когато положението все повече заприличваше на историите, които Бен обичаше да съчинява за сбирките им в Среднощния дворец. Тя бръкна в джоба си и измъкна рисунката, на която Майкъл бе изобразил всичките членове на клуба им, застанали край езеро, отразяващо лицата им. Усмихна се, когато видя как я бе скицирал Майкъл, и се зачуди дали той действително я виждаше по този начин. Приятелите много ѝ липсваха.