Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 59

Бен кимна.

— Дали е това, което си мисля? — попита Иън.

Приятелят му кимна отново, а този път и Шиър се присъедини към него.

— И какво сте решили? — попита с горчивина гласът на Ариами Бозе зад гърбовете им.

Тримата приятели се обърнаха и видяха неподвижната фигура на старата жена, застанала в сенките отвъд прага. За миг се възцари напрегната тишина.

— Няма да се качим на този влак утре, бабо — спокойно отвърна момичето. — Нито Бен, нито аз.

Старицата ги измери с изпепеляващ поглед.

— Значи думите на няколко неразумни сополанковци те накараха само за минути да забравиш онова, на което съм те учила с години? — каза Ариами с упрек.

— Не, бабо. Това си е мое решение. И нищо на света няма да го промени.

— Ще правиш каквото ти кажа — тросна се старата жена, въпреки че във всяка от думите ѝ се долавяше нотка на поражение.

— Госпожо… — любезно подхвана Иън.

— Млъкни, синко — скастри го тя студено.

Иън потисна желанието си да се изрепчи и сведе поглед.

— Бабо, няма да взема този влак — каза Шиър. — И ти го знаеш.

Ариами се взря във внучка си от сенчестия праг, но не каза нищо.

— Утре призори ще чакам и двама ви на гара Хаура — рече след малко старата жена.

Шиър въздъхна и Бен видя, че лицето ѝ е пламнало отново. Той я хвана за ръката и ѝ направи знак да не спори повече. Ариами се обърна и стъпките ѝ бавно заглъхнаха във вътрешността на къщата.

— Не мога да оставя нещата така — промълви Шиър.

Бен кимна и пусна ръката на сестра си, която последва старата жена до осветената със свещи стая, където бе седнала отново. Ариами не се обърна и изобщо не показа, че е забелязала присъствието ѝ. Шиър се приближи до нея и нежно я прегърна.

— Каквото и да стане, бабо, винаги ще те обичам.

Ариами кимна мълчаливо и очите ѝ се наляха със сълзи, когато стъпките на внучка ѝ се отдалечиха отново към двора. Бен и Иън, които чакаха отвън, посрещнаха момичето с най-бодрите изражения, които можаха да си придадат.

— Къде отиваме сега? — попита Шиър. Очите ѝ бяха плувнали в сълзи, а ръцете ѝ трепереха.

— В най-хубавото кътче на Калкута — отвърна Бен. — В Среднощния дворец.

* * *

Последната следобедна светлина вече помръкваше, когато Изабел съгледа призрачната ъгловата структура на гара Джитърс Гейт, изплувала от речната мъгла като зловеща катедрала, опустошена от пламъците. Със затаен дъх момичето спря да погледа страховитото зрелище: гъстото скеле от стотици стоманени греди, арки и сводове; бездънен лабиринт от метал и стъкла, пръснати от огъня. Стар порутен мост се простираше през реката до входа на гарата, зейнал като черната паст на неподвижен, дебнещ дракон с безкрайни редици от дълги и остри зъби, които се губеха в мрака вътре.

Изабел тръгна по моста, като се стараеше да не стъпва по старите релси, които чертаеха пътя към недрата на този пъклен мавзолей. Между изгнилите, почернели траверси бяха поникнали буйни плевели. Ръждясалата структура на моста скърцаше под нозете ѝ; Изабел забеляза табели, които забраняваха влизането и предупреждаваха за опасност от срутване. Никакъв влак не бе минавал по този мост след пожара и, съдейки по окаяното му състояние, явно никой не си бе давал труда да го поправи или дори да мине пеша по него.