Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 58

— Бих те излъгал, ако кажа „да“ — призна той.

— Цял живот съм бягала от град на град — с влакове, кораби, фургони… Никога не съм имала собствен дом, приятели или място, което да мога да нарека свое — каза Шиър. — Вече се уморих, Бен. Не мога вечно да бягам от някого, когото дори не познавам.

Известно време братът и сестрата се гледаха мълчаливо. След малко момичето пак заговори.

— Тя е стара жена, Бен. Страхува се, защото животът ѝ изтича и се чувства безсилна да ни защитава още дълго време. Прави го от любов към нас, но бягството вече е безсмислено. Каква ще е ползата да се качим утре на влака за Бомбай? Да слезем на коя да е гара под други имена? Да просим за подслон в кое да е селце, знаейки, че на следващия ден може да се наложи да потеглим пак?

— Каза ли това на Ариами? — попита Бен.

— Не ще да ме чуе. Но този път не смятам да бягам отново. Това е моят дом, това е градът на баща ми и тук възнамерявам да остана. И ако този човек ме преследва, ще му се опълча. Ако е писано да умра от неговата ръка, нека ме убие. Но ако трябва да продължа да живея, не искам да живея като бегълка, която благодари всеки ден, че е видяла изгрева. Ще ми помогнеш ли, Бен?

— Разбира се — отвърна момчето.

Шиър го прегърна и избърса сълзите си с края на бялата си наметка.

— Знаеш ли, Бен? Снощи, когато бях с приятелите ти в онази стара изоставена къща, вашия Среднощен дворец, и ви разказвах историята си, все си мислех, че никога не съм имала възможност да бъда дете като другите. Израснах сред старци, сред страх и лъжи, а едничката ми компания бяха разни просяци и безименни хора, срещнати на път. Спомням си как си измислях невидими другарчета и с часове разговарях с тях в чакалните на гарите и във фургоните. Възрастните ме гледаха и ми се усмихваха. За тях малко момиченце, което си говори само, беше умилителна гледка. Но не е така, Бен. Изобщо не е умилително да си сам — нито като дете, нито като възрастен. Години наред съм се питала какви ли са другите деца, дали имат същите кошмари като мен, дали и те като мен се чувстват нещастни. Онзи, който казва, че детството е най-щастливият период от живота, е или лъжец, или глупак.

Бен се усмихна на сестра си.

— Или и двете — пошегува се той. — Обикновено вървят ръка за ръка.

Шиър се изчерви.

— Съжалявам. Ужасно дрънкало съм, нали?

— Не — рече Бен. — Приятно ми е да те слушам. Пък и смятам, че имаме повече общи неща, отколкото си мислиш.

— Брат и сестра сме — отвърна Шиър с нервен смях. — Малко ли е това? Близнаци! Колко странно звучи!

— Е, както се казва, човек може да избира само приятелите си — пошегува се момчето, — роднините се дават като бонус.

— В такъв случай предпочитам да бъдем приятели — каза Шиър.

Иън се приближи до тях и с облекчение видя, че и двамата бяха в добро настроение и дори си разменяха закачки, което не беше малко при тези обстоятелства.

— Стига да знаеш в какво се забъркваш. Иън, тази млада дама иска да ми бъде приятелка.

— Не бих те съветвал, Шиър — рече Иън в същия дух. — Аз от години съм му приятел и виж на какво съм заприличал! Взехте ли някакво решение?