Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 41

— Ще трябва да говориш с баба ми — рече момичето примирено.

— Точно това смятам да направя.

— Гениална идея — отбеляза Рошан. — Снощи ѝ направи прекрасно впечатление.

— Маловерци такива! — оплака се Бен. — Забравихте ли нашите клетви? Трябва да помогнем на Шиър да намери къщата на баща си. Никой няма да напусне този град, докато не намерим къщата и не разбулим загадките ѝ. Точка по въпроса.

— Аз съм за — каза Сирадж. — Но как смяташ да успееш? Нима ще заплашиш баба ѝ?

— Понякога словото е по-силно от меча — заяви Бен. — Впрочем кой беше казал това?

— Волтер? — подхвърли Изабел.

Бен не обърна внимание на иронията.

— И кое ще е това силно слово? — попита Иън.

— С положителност не моето — отвърна Бен. — Да прибегнем до словото на господин Картър. Нека той да разговаря с баба ти.

Шиър сведе поглед и бавно поклати глава.

— Това няма да помогне, Бен — унило рече тя. — Не познаваш Ариами Бозе. Твърдоглава е като муле. Просто ѝ е в кръвта.

Той се усмихна лукаво и очите му проблеснаха.

— Аз съм още по-твърдоглав. Почакай да ме видиш в действие и ще си промениш мнението.

— Бен, пак ще ни забъркаш в някоя каша — рече Сет.

Бен повдигна надменно вежда и изгледа всички един по един, смазвайки в зародиш всеки опит за бунт.

— Ако някой има нещо за казване, да го каже сега или да замълчи навеки — тържествено се закани той.

Никой не се обади.

— Добре. Планът е одобрен единодушно. Да вървим!

* * *

Картър пъхна собствения си ключ в ключалката на кабинета си и го превъртя два пъти. Механизмът изскърца, директорът влезе и затвори вратата зад гърба си. Нямаше желание да се среща и да разговаря с когото и да било поне един час. Разкопча жилетката си и се отправи към креслото си. Именно тогава забеляза неподвижния силует, седнал на отсрещния стол, и осъзна, че не е сам. Ключът се изплъзна от пръстите му, но не стигна до пода; една ловка ръка в черна ръкавица го хвана, докато падаше. Зад облегалката на креслото надникна лице с остри черти, озъбено в кучешка усмивка.

— Кой сте вие и как влязохте тук? — попита Картър, неспособен да овладее разтреперания си глас.

Натрапникът се изправи и директорът усети как кръвта се отдръпва от бузите му, когато позна мъжа, който го бе посетил преди шестнайсет години. Лицето му не бе остаряло дори с един-единствен ден, а в очите му пламтеше същата ярост, която Картър добре помнеше. Джавахал. Уловил ключа, посетителят отиде до вратата и я заключи отново. Картър преглътна на сухо. През ума му светкавично преминаха предупрежденията, които бе получил от Ариами Бозе предната нощ. Джавахал стисна ключа между пръстите си и металът се огъна тъй лесно, сякаш бе фиба за коса.

— Май не се радвате да ме видите, господин Картър — рече той. — Не помните ли, че си уговорихме среща преди шестнайсет години? Дойдох да направя моето дарение.

— Напуснете веднага това място или ще повикам полицията — заплаши го директорът.

— Засега не се тревожете за полицията. Аз ще я повикам на тръгване. Седнете и ме удостоете с удоволствието да поговоря с вас.