Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 40

— Не за пръв път някой вижда подобно нещо в Калкута… Да вземем например случая с Хейстингс Хаус.

— Не виждам какво общо има едното с другото — възрази Изабел.

Легендата за Хейстингс Хаус, някогашната резиденция на губернатора на провинцията южно от Калкута, бе една от любимите на Сирадж. Тя бе навярно и най-емблематичната от всички истории за призраци в летописите на града — история мрачна и зловеща, с която малко други можеха да се мерят. Според местното предание в нощите, когато имало пълнолуние, духът на Уорън Хейстингс, първият губернатор на Бенгалия, пристигал с призрачен екипаж до верандата на старото си имение в Алипор и се впускал в трескаво търсене на някакви документи, изчезнали по време на бурното му управление на града.

— Хората в Калкута са го виждали от десетилетия насам — запротестира Сирадж. — Това си е факт, както е факт, че мусоните докарват наводнения.

Членовете на обществото „Чоубар“ подеха разгорещена дискусия относно видението на Бен, в която не се включи единствено той. Няколко минути по-късно, когато разумният диалог вече беше изчерпан, участниците в спора обърнаха глави към облечената в бяло фигура, която ги наблюдаваше мълчаливо от прага на залата без покрив, където се намираха. Един по един, всички притихнаха.

— Не исках да ви прекъсвам… — плахо рече Шиър.

— Прекъсването е добре дошло — увери я Бен. — Просто спорехме. Ей така, за разнообразие.

— Чух края — призна тя. — Видял ли си нещо снощи, Бен?

— Вече и аз не зная — отвърна момчето. — Ами ти? Успя ли да се измъкнеш от зоркото око на баба си? Снощи май те вкарахме в беля.

Шиър се усмихна и поклати глава.

— Баба ми е добра жена, но понякога страховете ѝ надделяват и си мисли, че на всяка крачка ме дебне опасност. Не знае, че съм дошла, затова не мога да остана дълго.

— Закъде си се разбързала? Днес смятахме да отидем до кейовете, можеш да дойдеш с нас — каза Бен за изненада на останалите, които за пръв път чуваха за такъв план.

— Не мога, Бен. Дойдох да се сбогувам.

— Какво? — възкликнаха няколко гласа едновременно.

— Утре заминаваме за Бомбай — рече Шиър. — Баба казва, че трябва да се махнем оттук, защото този град не е сигурно място. Забрани ми да се виждам отново с вас, но не исках да си тръгна, без да сме се сбогували. От десет години насам вие сте единствените приятели, които съм имала, па макар и само за една нощ.

Бен я гледаше смаян.

— Ще ходите в Бомбай? — избухна той. — От какъв зор? Да не би баба ти да си е наумила да става кинозвезда? Това е абсурдно!

— Боя се, че не е — тъжно възрази Шиър. — Остават ми само няколко часа в Калкута. Надявам се, че нямате нищо против да прекарам част от тях с вас.

— Ще се радваме да останеш, Шиър — каза Иън от името на всички.

— Почакай малко! — не мирясваше Бен. — Как така ще се сбогуваме? Няколко часа в Калкута? Невъзможно, госпожице! И сто години да живееш в този град, пак няма да разбереш и половината от това, което става тук. Не можеш да си тръгнеш току-тъй. Още по-малко сега, когато си пълноправен член на обществото „Чоубар“.