Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 2

Постепенно научавах как се топяха местата, сред които бе протичал животът ни. Яростта на един град, който сякаш се самоизяждаше, и неусетният ход на времето, измамно като мираж, в крайна сметка заличиха всяка следа от членовете на обществото „Чоубар“. И тъй, по неволя свикнах да живея със страха, че тази история може да се изгуби навеки поради липса на разказвач.

Капризната съдба избра мен, най-непригодния за тази задача, за да опиша събитията и да разбуля тайната, която едновременно ни свърза и раздели преди толкова години на старата железопътна гара Джитърс Гейт. Бих предпочел друг да бе орисан да избави историята от забрава, но животът за пореден път ми показа, че ми е отредена роля на свидетел, а не на главен герой.

През изминалите години пазех грижливо малкото писма на Рошан, защото те хвърляха светлина върху съдбата на всеки от членовете на тайното ни общество. Неведнъж ги препрочитах на глас в уединението на кабинета си — може би защото долавях, че на мен се е паднало да пазя спомена за преживелиците ни. А може би защото си давах сметка, че измежду онези седем юноши аз бях най-предпазливият, най-плахият и незабележимият — и следователно имах най-много шансове да оцелея.

В този дух, с надеждата, че паметта ми няма да ме подведе, ще се опитам да възкреся загадъчните и страшни събития, които се случиха през онези четири знойни дни на месец май 1932 г.

Трудна задача ми предстои, затова умолявам читателите да бъдат снизходителни към неумелото ми перо, докато се опитвам да измъкна от дебрите на миналото онова мрачно лято в град Калкута. Ще се постарая да предам правдиво събитията и да възстановя смутните епизоди, които щяха да начертаят неумолимо съдбата ни. Сега не ми остава друго, освен да напусна сцената и да позволя на фактите да говорят сами.

Никога не ще забравя изплашените лица на моите приятели в нощта, когато валя сняг над Калкута. Но, както все ме учеше Бен, една история трябва да се започне от самото начало…

Завръщането на мрака

Калкута, май 1916 г.

Малко след полунощ една гемия изплува от нощната мъгла, която се стелеше над река Хугли като зловонния лъх на проклятие. Слабият светлик на мъждукаща маслена лампа, прикрепена към мачтата, очертаваше фигурата на загърнат с пелерина мъж, който гребеше с мъка към далечния бряг. На изток силуетът на форт „Уилям“ в градския парк Майдан се въздигаше под облаци пепел в светлината на безкраен саван от улични лампи и открити огнища, ширнал се докъдето поглед стигаше. Калкута.

Човекът спря за миг, за да си поеме дъх и да погледа очертанията на гарата Джитърс Гейт, едва видими в мрака, забулил отсрещния бряг. Докато се отдалечаваше все по-навътре в мъглата, гарата от стъкло и стомана полека се сливаше с останалите сгради, запазили само сянка от някогашното си великолепие. Погледът му се зарея сред джунглата от мраморни мавзолеи, почернели от десетилетия немара, и голите стени, някога оцветени в охра, синьо и златно. Яростта на мусоните бе снела ярките им краски и сега те бледнееха като акварели, разтварящи се в езеро.