Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 21

Въпреки строгата си външност на човек, непредразположен към емоционални изблици и гръмки речи, директорът се боеше повече от всеки друг от онази съдбовна дата, в която въпросните недовършени книги щяха завинаги да напуснат неговото писалище. Скоро щяха да преминат в непознати ръце и може би други пера щяха без особени скрупули да допишат сюжета с мрачни продължения, твърде различни от мечтите и очакванията, с които неговите възпитаници предприемаха самотния си полет из улиците на Калкута.

Опитът го бе заставил да се откаже от желанието да проследява съдбата им, щом веднъж излезеха от опеката му. За Томас Картър сбогуването обикновено бе придружено от горчивия вкус на разочарованието — рано или късно откриваше, че тези млади хора, които животът бе лишил от минало, явно бяха лишени и от бъдеще.

В онази гореща майска вечер, заслушан в гласовете на младежите в двора на сградата, където бе организирана скромна прощална забава, директорът се взираше в светлините на Калкута от мрака на кабинета си. Градът искреше под звездния свод, а ята черни облаци се носеха към хоризонта като мастилени петна в чаша бистра вода.

За пореден път бе отклонил поканата да се присъедини към забавата и сега седеше тихо в креслото си, без друга светлина освен пъстрите отражения от хартиените фенери, с които Вендела и учениците бяха окичили дърветата в двора и фасадата на „Св. Патрик“, сякаш бе кораб, украсен за спускането си във вода. Щеше да има достатъчно време да изрече прощалните си думи през малкото останали дни, преди да спази официално установения ред и да върне децата пак на улиците, от които ги бе избавил.

Както бе станало обичайно през последните години, не мина много време и Вендела потропа на вратата му. Този път влезе, без да дочака отговор, и затвори вратата зад гърба си. Картър погледна оживеното лице на старшата сестра и ѝ се усмихна в тъмното.

— Остаряваме, Вендела — рече директорът.

— Вие остарявате, Томас — поправи го тя. — Аз съзрявам. Няма ли да дойдете на празненството? Децата много биха се радвали да ви видят. Казах им, че тържествата не са вашата стихия… Ама след като не са ме слушали толкова години, няма да започнат да ме слушат сега.

Картър запали лампичката на писалището си и с жест покани сестрата да седне.

— От колко години сме заедно, Вендела?

— Двайсет и две, господин Картър. Повече, отколкото изтърпях с покойния си съпруг, царство му небесно.

Директорът се засмя на шегата ѝ.

— Как успяхте да ме издържите толкова време? — полюбопитства той. — Хайде, изплюйте камъчето. Днес е празник и съм благоразположен.

Вендела сви рамене и се заигра с късче алена серпантина, заплело се в косите ѝ.