Читать «Среднощна корона» онлайн - страница 183

Лечителката приключи с него и се усмихна леко. И когато настана време да се реши кого да се прегледа следващ, започна дълъг спор с очи между Селена и Каол.

Най-накрая Каол поклати глава и седна на мястото, на което доскоро се бе намирал

Дориан. Бе целият в кръв и трябваше да свали ризата и туниката си, за да бъдат раните му почистени. Въпреки драскотините и ожулванията по ръцете и коленете му, лечителката отново не зададе никакви въпроси. Красивото u лице бе застинало в безизразна професионална маска.

Селена се обърна към Дориан и прошепна:

- Ще дойда в покоите ти, когато свърша тук.

С крайчеца на окото си видя как Каол се напряга. Дориан трябваше да потисне ревността си, когато осъзна, че му казват да си ходи. Капитанът ловко избягваше да ги гледа. Какво ли бе станало, докато бе лежал в безсъзнание? Какво се бе случило, след като бе убила Арчър?

- Хубаво - каза Дориан и благодари на лечителката за помощта.

Сега поне имаше време да преосмисли случилото се през последните няколко часа. И да се опита да скалъпи някакво обяснение на магията си за пред Каол.

Но още докато излизаше от стаята, част от него осъзна, че магията му - и самият той - са най-малкият им проблем. Още от онзи първи ден в Ендовиер, важното бяха те...

Селена нямаше нужда лечителката да й преглежда главата. Когато магията я бе завладяла, бе изцерила всичко. От раните u бяха останали само драскотини и кървави петна. И изтощение. Абсолютно изтощение.

- Ще се изкъпя - каза тя на Каол, с когото лечителката още се занимаваше.

Свали дрехите си и се изкъпа, като се търкаше, докато кожата не я заболя, и си изми косата два пъти. Облече си чисти туника и панталони, а след като среса мократа си коса Каол влезе в спалнята й и седна пред бюрото. Лечителката си бе отишла, той отново бе облякъл ризата си, а Селена можеше да види белите превръзки, прозиращи през скъсания черен плат.

Селена провери Лапичка, която все още спеше на леглото, и отиде до вратата на балкона. Погледна към нощното небе и остана там задълго в търсене на познато съзвездие - Елена, Господаря на Севера. След това си пое дълбоко въздух.

- Моята прабаба бе елфа - каза тя. - И въпреки че мама не можеше да приема животинска форма, както умеят елфите, по някакъв начин съм наследила от нея способността да преобразявам. Да приемам елфическа и човешка форма.

- И вече не можеш да го правиш?

Тя го погледна през рамо.

- Изгубих силата си, когато преди десет години магията спря да действа. Мисля, че това спаси живота ми. Като малка, когато бях ядосана или уплашена, не можех да контролирам промяната. Бях започнала да я овладявам, но все някога щях да се издам.

- Но в другия свят успя...

Тя се обърна към него и видя блясъка в очите му.

- Да. В другия свят магията все още съществува. И е точно толкова ужасна и всепомитаща, колкото си я спомням. - Тя застана до леглото. Разстоянието между двамата изглеждаше огромно. - Нямах никакъв контрол нито върху промяната, нито върху магията или върху себе си. Можех да нараня и теб, не само онова създание. -Тя притвори очи, а ръцете u потрепериха.