Читать «Спомен, печал и трън (Цялата поредица)» онлайн - страница 3

Все пак имаше един човек в трескавия Хейхолт, чието внимание не беше насочено към отдавна необитаваната зала, една-единствена пчела в разбунения кошер, чиято песен не беше в тон с всеобщото жужене. Той седеше в центъра на Градината с храстите в една беседка между параклиса от белезникаво червени камъни и един декоративен храст без листа във формата на лъв. Мислеше си, че никой не забелязва отсъствието му. До този момент денят бе протекъл доста досадно — жените бяха твърде заети и нямаха почти никакво време, за да отговарят на въпросите му, а закуската бе сервирана късно и на всичко отгоре изстинала. Както обикновено му бяха дали някакви неясни разпореждания и никой нямаше време да се занимава с него…

Това, помисли си раздразнен той, можеше да се очаква. Ако не беше открил този огромен прекрасен бръмбар, който пъплеше из градината важно и самодоволно като забогатял селяк, целият му следобед щеше да е напълно провален.

С помощта на една клечка той разшири тясното улейче, което бе издълбал в замръзналия чернозем до стената, но пленникът му не искаше да върви по него. Побутна лекичко гладката черупка, но упоритият бръмбар не помръдна. Той се намръщи и захапа горната си устна.

— Саймън! Къде изчезна, в името на светия Създател?

Клечката падна от отпуснатите му пръсти; сякаш стрела прободе сърцето му. Той бавно се извърна към появилата се изневиделица фигура.

— Никъде… — понечи да обясни, но в този момент-два кокалести пръста сграбчиха ухото му и го принудиха да коленичи. Той заскимтя от болка и се изправи.

— Стига с това „никъде“, млади нехранимайко! — изрева право в лицето му Рейчъл Драконката — управителката на камериерките. Успя да го направи, защото се повдигна на пръсти, а и Саймън както винаги се беше прегърбил.

Беше с повече от педя по-ниска от него.

— Ами съжалявам, госпожо, наистина съжалявам! — измуча Саймън и с тъжен поглед проследи как бръмбарът си проправи път към свободата през една пукнатина в стената на параклиса.

— Престани с това вечно „съжалявам“ — изфуча Рейчъл. — Всички освен теб са заети с приготовленията. На всичко отгоре трябва да губя безценното си време, за да те търся. Как е възможно да си толкова лошо момче, Саймън? Би трябвало вече да се държиш като мъж! Не те ли е срам?!

Момчето, което беше на цели четиринайсет години, мълчеше притеснено. Рейчъл се вторачи в него.

„Не стигат червената му коса и пъпките — помисли си тя, — ами като замига така и се нацупи, съвсем заприличва на малоумен“.

Саймън погледна на свой ред мъчителката си. Рейчъл дишаше тежко и бълваше кълбета пара в новандерския въздух. Цялата се тресеше, но Саймън не беше сигурен дали от студ, или от гняв. Пък и разликата не беше кой знае колко голяма. Това само го накара да се почувства още по-зле.

„Все още чака да й отговоря. Колко уморена и ядосана изглежда само!“

Той се прегърби още повече и заби поглед в краката си.

— Добре, хайде тогава с мен. Добрият Господ ми е свидетел, че имам работа за мързеливец като теб. Не знаеш ли, че кралят е станал от болничното си легло? Че днес ще ходи в тронната зала? Да не си глух и сляп?