Читать «Спомен, печал и трън (Цялата поредица)» онлайн - страница 1899

— Ако ушите ти не бяха глухи за музиката, херцог Исгримнур — отвърна Сангфугол с хладен тон, — можеше да си позволиш подобни шегички.

Залата отново се изпълни с весели закачки и общи разговори. Джеръмайъс изникна зад рамото на Саймън и пошушна нещо на ухото му.

— Добре — отвърна Саймън. — Радвам се, че е дошъл. Но ти какво се щураш насам-натам като прислужник, Джеръмайъс? Всички те чакат да пееш. Сядай тук. Мири ще ти налее вино.

Той се изправи и натика протестиращия Джеръмайъс в стола си, след което се запъти към вратата.

В преддверието го чакаше мрачен мъж със завързана на конска опашка тъмна коса, все още облечен в дрехи за път и наметало.

— Граф Еолаир. — Саймън пристъпи напред и стисна ръката на хернистиреца. — Надявах се да дойдеш. Как мина пътуването?

Еолаир го огледа внимателно, сякаш се срещаха за първи път. И се отпусна на едно коляно.

— Нормално, крал Сеоман. Пътищата все още на са добри и пътят е много дълъг, но вече няма разбойници. Ще ми се отрази добре, че се измъкнах за малко от Хернисадарк. Сам знаеш какво е да строиш наново.

— Само Саймън, моля те. А кралица Инахуен? Как е тя?

Еолаир кимна с полуусмивка.

— Изпраща ви поздравите си. Но предполагам, че за всичко това ще стане дума по-късно, когато кралица Мириамел и останалите ще могат да го чуят — в тронната зала, където е редно да разменим приветствия. — Той го погледна неочаквано. — Щом заговорихме за тронни зали, това в двора отвън не беше ли Престолът от драконова кост? Целият обрасъл в бръшлян?

Саймън се засмя.

— Нека всички го разглеждат. Не се бой — малко вятър и влага няма да навреди на кокалите. По-яки са от скала. Нито Мири, нито аз можехме да понесем да седнем в това чудо.

— Няколко деца се катереха по него. — Еолаир тръсна глава от удивление. — Такова нещо не бях очаквал да видя.

— За децата от двореца то е само нещо, по което да се катерят. Макар че в началото малко ги плашеше. — Той протегна ръка. — Хайде да влезем и да ти предложа нещо за ядене и пиене.

Еолаир се поколеба.

— Може би по-добре да намеря легло. Пътуването беше много дълго.

Саймън го погледна внимателно.

— Прости ми, ако кажа нещо не на място — отвърна той, — но отдавна знам нещо, което трябва да узнаеш и ти. Щях да изчакам да поговорим на спокойствие само двамата, но може би е по-добре да ти го кажа веднага. — Той си пое дъх. — Срещнах Мейгуин, преди да умре. Знаеше ли? Странното беше, че се намирахме на много левги един от друг.

— Знам нещо за това — отвърна графът на Над Мулах. — Джирики беше с нас. Опита се да ми обясни. Беше ми трудно да проумея какво ми казва.

— Ще говорим за много неща по-късно, но едно нещо трябва да знаеш. — Саймън сниши глас. — Беше на самия си край и единственото, за което съжаляваше, че ни напуска, беше заради теб, граф Еолаир. Тя те обичаше. Но като пожертва живота си, тя ме спаси и ме освободи, за да стигна до Кулата на Зеления ангел. Иначе може би никой от нас нямаше да е тук. Еркинланд, Хернистир и всички останали страни щяха да са заровени под хладните сенки, ако не беше тя.