Читать «Спомен, печал и трън (Цялата поредица)» онлайн - страница 1897

— Да вървим тогава. На всяка цена — съгласи се усмихнато Тиамак.

Закрачи до архиваря, но се обърна и погледна за последен път кулата на Хйелдин и празните й прозорци.

— Виж — промълви Исгримнур. — Облицовали са го с фин камък, както каза Мириамел.

Гутрун изтри лице с шалчето си.

— Прочети ми го.

Исгримнур присви очи към поставената върху пода плоча. Макар да бяха под открито небе, светлината беше помръкнала.

— „Изорн, син на Исгримнур и Гутрун, херцог и херцогиня на Елвритшала. Най-храбър сред мъжете, Божи любимец и на всички, които го познаваха“. — Той се стегна, твърдо решен да не заплаче. Щеше да се държи мъжки пред изгубеното си дете. — Благословен да си, сине — прошепна той.

— Сигурно е много самотен — промълви Гутрун с разтреперан глас. — В студената земя.

— Тихо. — Исгримнур обгърна с ръка рамото й. — Знаеш, че Изорн не е тук. Той е на по-добро място. Ще ни се изсмее, като види, че се измъчваме така. — Опита се думите му да прозвучат уверено. Нямаше никаква полза от вайкане и охкане. — Бог го е възнаградил.

— Разбира се. — Гутрун изхлипа. — Но той много ми липсва, Исгримнур!

Очите му се напълниха със сълзи и той изруга тихичко, но веднага направи припряно знака на Дървото.

— И на мен ми липсва, жено. Как иначе. Но имаме да се грижим за толкова други и за Елвритшала. Както и за двете кръщелничета в Кванитупул.

— Кръщелничета, за които дори не мога да се похваля! — отсече възмутено тя, след което се засмя тихичко и тръсна глава.

Останаха още известно време, докато не се смрачи съвсем и плочата не потъна в сумрак. След което излязоха във вечерната дрезгавина.

Всички бяха насядали около Голямата маса на Джон в трапезарията. По всички стенни стойки бяха набучени факли, а върху масата бяха наредени свещи, така че продълговатата зала преливаше от светлина.

Мириамел се надигна и синята й рокля прошумоля сред възцарилата се тишина. Диадемата над челото й проблесна на светлината на факлите.

— Добре дошли на всички. — Гласът й беше кротък, но уверен. — Този дом е ваш, какъвто ще бъде винаги. Идвайте винаги, когато пожелаете, и оставайте толкова, колкото ви хареса.

— Но не по-рядко от веднъж в годината — добави Саймън и надигна чашата си.

Тиамак се разсмя.

— За някои от нас това е доста дълго пътуване, Саймън — обади се той. — Но винаги ще правим всичко възможно.

До него Исгримнур стовари чашата си върху масата. Беше направил вече няколко здравословни набези към запасите от бира и вино.

— Прав е, Саймън. А като си говорим за дълги пътувания, не виждам дребосъка Бинабик.

Саймън се изправи и прегърна през рамо Мириамел, притисна я до себе си и я целуна по главата.

— Бинабик и Сиски ни изпратиха съобщение по една птичка. — Той се усмихна. — В момента празнуват Обреда на съживяването — Слудиг знае за какво говоря, тъй като всички ние едва не загинахме заради него, — а след това се спускат със своя народ от планината до Езерото на Синята кал. След това ще ни посетят тук. — Усмивката на Саймън се разшири. — А следващата година двамата със Слудиг ще им направим посещение сред върховете на Минтахок!