Читать «Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))» онлайн - страница 7

— Тук е тъжно и самотно — промърмори той. — Слушал съм много такива истории, човеко.

Мартин помълча известно време, после извади от джоба си още един жетон.

— Следвах беглеца по петите — каза той. — Този свят ме посрещна с дъжд, но нито един порой не може да отмие всички следи. Разбрах, че съм на верния път, когато открих следите от първия бивак. След това от върха на един от хълмовете зърнах хора. Двама души — единият изоставаше, но настигаше другия. Осъзнах, че има опасност срещата им да доведе до беда и ускорих крачка. Но закъснях. Скоро се натъкнах на тялото на юноша, шестнайсет- или седемнайсетгодишен. Беглецът го е изчакал да се приближи и го е застрелял.

— Защо? — поинтересува се пазителят. — Харесало му е да убива?

— Не. Страхът го е накарал да натисне спусъка. Очаквал е преследването, боял се е, че ще изпратят ловец след него. Изобщо не се е опитал да разбере каква е работата. Дори не се е замислил дали е възможно такъв младок да бъде ловец. Отмъщението е безплодно, пазителю, отмъщението не може да вдигне мъртвите от гроба и не прави света по-добър. Първоначално не възнамерявах да убивам беглеца. Но после се озовах над трупа на момчето, преминало през Портала и срещнало смъртта под чуждо небе и чужд дъжд. Какво ли е търсило извън Земята? Богатство, слава, любов? Просто приключения? Не знам. Но разбрах, че не бива да пускам беглеца. Някога в душата му са живели и любов, и доброта. Но беше останал само страх. Ако бе възможно да убия само страха — той никога повече не би посегнал на човек. Но нямаше да престане да се страхува, докато е жив. Затова го убих и взех жетона му.

Пазителят размишляваше, като се поклащаше и пускаше кълба дим. Извади лулата от устата си.

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи пътя си.

Сега Мартин можеше да се качи на втория етаж, да се настани в една от предназначените за хора стаи, да вземе горещ душ и да похапне. Или веднага да продължи по пътя си.

Той кимна, наля си чаша вино и изрече сякаш към празното пространство, стараейки се въпросът му да прозвучи колкото се може по-риторично:

— Интересно какво не достигаше в първата част на историята…

Разбира се, пазителят не отговори. И, разбира се, Мартин не очакваше отговор. Изпи виното на екс и се изправи.

— Благодаря за урока, пазителю. Всичко хубаво.

— А достигна ли до града, пътнико?

— Не. Видях светлините отдалече, но не исках да губя време.

— Това е голям град — каза пазителят. — Най-големият град на Хляб. Там живеят три хиляди човеци и почти десет хиляди нехора. Разположен е на брега на малко море и жителите му добиват водорасли. Отварата от тях се цени в много светове — тя удължава живота и придава яркост на впечатленията. Всички в града пият от нея — от кмета до последния просяк, — но в другите светове тя е достъпна само за най-богатите и най-влиятелните. Това е моята история и нека тя да разсее твоята тъга.