Читать «Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))» онлайн - страница 6

Сега Мартин можеше да се качи по стълбите. Като триеше подметките си в ръба на стъпалата — долу падаха слоеве тежка мазна кал, — той стигна до верандата. До пазителя имаше още едно кресло, а на масата — гарафа с бледожълто вино и две чаши. Това беше деликатна покана — всъщност пазителите никога не настояваха за незабавен разговор.

— Искам да се прибера вкъщи — каза Мартин и седна в креслото. — Възможно най-бързо.

Пазителят подръпваше от лулата. Дори миризмата на тютюн изглеждаше уютна, земна. Кой знае защо, пазителите възприемаха най-лесно човешките пороци — харесваха виното, а дори само от идеята за тютюнопушенето бяха изпаднали във възторг.

— Тук е тъжно и самотно — каза пазителят. Ритуалната фраза прозвуча поразително искрено — трудно беше да се измисли по-тъжно и самотно място от тази сива, блатиста, студена планета. — Поговори с мен, пътнико.

— Дойдох в този свят преди два дни — започна Мартин, сякаш пазителят вече беше забравил за първата им среща. Впрочем, дали той го беше посрещнал? — Дойдох не за да търся нови впечатления и не защото бях устремен към приключения. Един човек, живеещ на планетата Земя, извърши лоша и нелепа постъпка. Докато е бил пиян, е позволил на най-лошото в душата му да надделее. Не знам дали отдавна е започнал да ревнува жена си, не знам също дали е имал основания за това… но тази вечер кавгата им завършила с трагедия. Той убил жената. А после, ужасен от извършеното, избягал през Портала.

Пазителят кимна и се размърда в креслото си.

— Роднините на клетата жена решиха да накажат убиеца — продължи Мартин след кратка пауза. — Те ме наеха и ме помолиха да го намеря и да го доведа обратно. Тръгнах след него и се озовах в този свят…

— Във Вселената има толкова много светове — каза пазителят, докато изтръскваше лулата си. — И много светове са годни за обитаване от хора. Как проследи пътя му?

— Това е трудна работа — призна Мартин. — Необходимо е да опозная добре човека, да се поставя на мястото му, да почувствам мечтите му, страховете му, да започна да мисля като него. Хората невинаги избират пътя си съзнателно. Понякога оказва влияние красивото наименование, необичайно съчетание от звуци, душевен порив… Случва се да греша, но този път късметът ми се усмихна още от първия опит. Пазителят кимна.

— Намерих беглеца — продължи Мартин. — Той очакваше да го преследват и не успях да го накарам да се върне обратно. Понякога разговорът помага, човекът решава да се върне и да приеме наказанието, което се полага в нашия свят. Но този не искаше да се връща. В него имаше много разкаяние, но още повече — страх. Убих го. Ето жетона му.

Той извади от джоба си прозрачен жетон, закачен за тънка верижка. В пластмасовия кръг се виждаше мъничка микросхема.

— Сега ще се върна вкъщи и ще разкажа на роднините на загиналата жена, че за нея е отмъстено — продължи Мартин. — Няма да съобщя за станалото на властите в нашия свят. Случилото се отвъд Порталите не ги засяга.

Пазителят започна да пълни лулата си. По върховете на пръстите му нямаше козина, а само черна блестяща кожа, като при маймуните. Необходимо беше човек да се вгледа много внимателно, за да осъзнае, че това не е кожа, а дребни люспички.