Читать «Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))» онлайн - страница 3

Така че той не се поколеба при избора на вино. След като изчака на малка опашка — пред него две капризни пенсионерки, които дълго време избираха парчета „по-ароматен“ испански пушен бут, поискаха да им го нарежат на по-дребни парченца, — Мартин купи бутилка бяло балатонско и бутилка червено егерско и побъбри малко с уморената млада продавачка. За щастие зад него никой не чакаше. Момичето беше симпатично и умничко, следваше в университета, а вечер поработваше в магазина, за да събере пари за лятна екскурзия из Европа. След минута Мартин с безпогрешния си инстинкт разбра, че девойката, макар и да няма нищо против да си побъбри с него, не възнамерява да завързва сериозно запознанство — вече си имаше добър и верен приятел. Наложи му се да си вземе довиждане и да си тръгне, тихичко потропвайки с бутилките, завити с гофрирана хартия и прибрани в здрава торбичка.

Навън беше приятно. Над Москва се беше спуснала вечер — първата истинска топла лятна вечер след дългата прохладна зима. Това, че беше петък, само правеше нещата още по-приятни. Потокът от коли с тръгнали към вилите граждани вече беше пресъхнал, беше тихо. Малкото останали в града за почивните дни деца се носеха по тротоарите върху тротинетки, в градинката при метрото малка джаз група настройваше инструментите си, а първите пенсионери вече бяха насядали на пейките, за да послушат музика, да поклюкарстват и да потанцуват. Старият девететажен блок, в който живееше чичо му, беше наблизо; Мартин тръгна към него не по пешеходната алея, а напряко, през занемарена стара градинка. По пътя за малко да изплаши двама влюбени, които се прегръщаха на една пейка, но навреме чу разгорещения шепот и премина съвсем тихо, придържайки торбичката с бутилките пред себе си, за да не вдига шум.

Пристигна навреме. Чичо му отвори вратата, промърмори нещо като поздрав и се втурна към кухнята — да извади патицата от фурната. Мартин, както обикновено, обу ластичните пантофи за гости и отиде в гостната. Чичо му живееше скромно, в малък двустаен апартамент, и нямаше намерение да се изнася оттам, като заявяваше, че на шейсет и седем години е още рано да се мисли за гробище, и е вече късно да се мисли за преместване. По всички стени в спалнята — която по съвместителство беше и кабинет — имаше стари библиотечни рафтове, на които бяха наредени не по-малко стари книги, затова пък гостната беше мебелирана съвременно, дори модерно, в „хай-тек“ стил, с изобилие от витрини с никелирани рамки и нечупливо стъкло, нова видео— и аудиоапаратура, с тежкарски стъклени френски колонки „Водопад“ — ценени от познавачите заради отсъствие на призвук на корпуса. Докато чакаше чичо си, Мартин порови из дисковете, избра Бетовен в изпълнение на Емил Гилелс, а после свали сакото си и се настани до масата.

Чичо му не го кара да чака дълго. Появи се след минута в гостната с прочутата патица на фурна — цвърчаща в тавата, ухаеща ароматно, заобиколена с дребни сармички, добре напоени с мазнината. Мартин веднага скочи, втурна се да отваря бутилките, ругаейки се, че не е дошъл по-рано — добре е виното да подиша половин час, да се освободи от миризмата на тапата и да разкрие аромата си във всичките му нюанси. Но чичо му и така похвали виното, след което двамата се отдадоха на гастрономични удоволствия, като междувременно си подхвърляха реплики, които не бяха точно празни приказки, но биха представлявали интерес само за близки познати — говореха си за родителите на Мартин, които прекарваха вече втори месец на слънчевите кубински плажове; за лекомисления му по-малък брат, който, едва завършил един институт, постъпваше в друг, тъй като беше успял да се разочарова от юристите и тяхната професия, обаче бе обзет от необяснима симпатия към изконните им врагове — журналистите. Поговориха и за чичото на Мартин — за болния му черен дроб, на който, естествено, нямаше да му хареса настоящото угощение; за разправиите с преизчисляването на пенсията му, заради което нямаше да може да осъществи детската си мечта да посети Мадагаскар. Мартин с удоволствие забеляза, че чичо му не унива, грижи се за себе си и дори не го е домързяло да си сложи вратовръзка за вечерята, което за един ерген си бе истински подвиг. После чичо му започна да го разпитва за работата му — много фино и внимателно, надявайки се да завари племенника си неподготвен и да го накара да се разприказва. Но Мартин беше нащрек, измъкваше се с общи приказки, не казваше „да“ и „не“, не се поддаваше на ласкателства и намеци, така че чичо му изостави разпита и наблегна на патицата.