Читать «Смъртта на царете» онлайн - страница 12

— Хвърлете оръжията!

Последва минута колебание, после се чу дрънчене — мечовете и камите паднаха на плочите и враговете най-накрая замряха, задъхани, целите облени в пот; но започваха да чувстват момента на радостно неверие, който идва, когато човек разбере, че е оцелял, а другите са загинали.

Легионерите бързо ги обкръжиха. Лицата им бяха сурови.

Гадитик изчака, докато отнесат мечовете на бунтовниците. Те се бяха скупчили и гледаха намръщено.

— Убийте ги — изсъска Гадитик и легионерите се хвърлиха напред за последен път.

Чуха се викове, но всичко свърши бързо и в малкия двор отново настана тишина.

Юлий си пое дълбоко дъх, за да прочисти дробовете си от миризмата на дим, кръв и изтръгнати черва. Закашля се и плю на камъните, после изтри меча си в един труп. Острието беше изпонащърбено и почти безполезно. Щяха да му трябват часове, за да премахне нащърбеното, и беше по-добре да вземе нов меч от складовете. Започна да му се повдига и той се съсредоточи упорито върху острието, започна да мисли какво още трябва да се направи, преди да се върнат на „Акципитер“. И преди беше виждал купчини трупове и тъкмо този спомен от сутринта след смъртта на баща му го накара внезапно да повярва, че усеща миризмата на горяща плът.

— Мисля, че това бяха последните — каза Гадитик.

Пребледнял от изтощение, той стоеше превит на две, подпрял ръце на коленете си.

— Ще изчакаме да съмне, преди да проверим всички къщи, да не би да са останали още скрити въстаници. — Изправи се и премигна от болка, когато гръбнакът му припука. — Хората ти закъсняха, Цезар. За известно време останахме с оголен фронт.

Юлий кимна. Помисли дали да каже какво му беше струвало, за да стигне до центуриона, но предпочете да замълчи. Светоний се хилеше насреща му. Държеше някакъв парцал, притиснат до бузата си, за да спре кръвта от някаква порезна рана. Юлий се надяваше, че като го шият, ще го боли.

— Той се забави, за да ме спаси, центурионе — чу се един глас.

Управителят се беше свестил и сега се облягаше тежко на раменете на двамата легионери. Ръцете му бяха морави и невероятно подути, изобщо не приличаха на човешки ръце.

Гадитик забеляза невероятно изцапаната тога, цялата в кръв и мръсотия. Очите на управителя бяха уморени, но гласът му беше достатъчно силен, въпреки премазаните устни.

— Управителят Павел? — попита Гадитик и отдаде чест, когато управителят кимна. — Чухме, че си мъртъв, господарю — добави центурионът.

— Да… и на мене за миг ми се стори, че е така.

Управителят вдигна брадичка и устата му се изви в лека усмивка.

— Добре дошли в крепостта ми.

Клавдия хлипаше. Тубрук я прегърна през раменете. Бяха сами в кухнята.

— Не знам какво да правя — каза тя с глас, задавен от туниката му. — Той непрекъснато я тормози, а тя е бременна…

— Успокой се де, успокой се… — Тубрук я потупа по гърба. Мъчеше се да овладее страха, който го бе обзел, когато видя по прашното лице на Клавдия следи от сълзи.

Не познаваше много добре бавачката на Корнелия, но от това, което бе видял, си беше извадил заключение, че е солидна, разумна жена, която няма да се разреве току-така.