Читать «Смъртта на крал Артур (Роман от XIII в.)» онлайн - страница 156

— Сеньор, изпълних нареждането ти и хвърлих твоя меч в езерото.

— И какво стана тогава? — попитал го кралят.

— Господарю, не видях нищо особено — отвърнал му Жирфлет.

— Ха! — възкликнал кралят. — Ти ме разочароваш! Върни се и хвърли моя меч, защото очевидно все още не си сторил това.

Жирфлет се върнал при езерото, изтеглил меча от ножницата, но вместо да го хвърли, започнал да се тюхка, казвайки си, че ще бъде много жалко, ако загуби такава скъпоценност. Решил, че ще се задоволи да хвърли във водата ножницата, а меча, който може тепърва добре да послужи, ще задържи било за себе си, било за някой друг. Метнал ножницата в езерото и скрил меча под едно дърво, след което се върнал при Артур и му казал:

— Господарю, сега вече изпълних твоята заповед.

— И какво видя да става? — попитал го кралят.

— Сеньор, не видях нищо, което не би трябвало да виждам — отвърнал Жирфлет.

— Ха! — ядосал се кралят. — Ти още не си го хвърлил! Защо се мъчиш така да ме заблудиш? Върви, хвърли го във водата и ще видиш какво ще се случи, защото той няма да изчезне, без да изпрати голямо знамение.

Като видял, че ще трябва да изпълни кралската воля, Жирфлет се върнал на мястото, където бил оставил меча, взел го в ръцете си, захванал се да го разглежда, натъжен, след което занареждал:

— О, меч як и красив! Колко жалко, че няма да попаднеш в ръцете на никой рицар!

Сетне го запратил в езерото, колкото можел по-далеч и във възможно най-дълбоките му води. И тъкмо когато мечът щял да докосне водата, Жирфлет видял как от езерото се показала една ръка, стърчаща до лакътя, ала тялото, на което принадлежала, така си и останало невидимо. Ръката сграбчила меча за дръжката и го размахала три или четири пъти****.

193. Корабът на дамите

След като Жирфлет станал свидетел на това чудо, ръката изчезнала във водата, отнасяйки със себе си и меча. Той дълго останал в очакване дали няма да се покаже отново, но виждайки, че само си губи времето, се отдалечил от езерото и отишъл при краля. Казал му, че е хвърлил меча във водата, и му разказал видяното.

— Бог ми е свидетел — рекъл тогава кралят, — знаех си, че краят ми неумолимо наближава.

Сетне изпаднал в размисъл и от това очите му се изпълнили със сълзи. Немалко време прекарал така, след което рекъл на Жирфлет:

— Сега трябва да си вървиш и да ме оставиш тук. Знай, че докато си жив, никога повече няма да ме видиш.

— В никакъв случай! — възразил Жирфлет. — Няма да се разделя с теб за нищо на света.

— Не, ще го направиш! — смъмрил го кралят. — Инак ще те намразя със смъртна омраза.

— Господарю — не се примирявал Жирфлет, — как бих могъл да те оставя тук съвсем сам, след като ми казваш, че никога повече няма да те видя?