Читать «Смъртни врагове» онлайн - страница 219

Президент Дейвид Рей Венабъл посочи към футболната топка.

— Извадете кодовете — каза главнокомандващият. — Мисията продължава.

Полковник Елис гледаше как грамадният синьо-бял самолет завива по дясната писта за изчакване и продължава по главната писта, набирайки скорост. Знаеше, че не трябва да пропусне точния момент. Щеше да разполага само със секунди след излитането на Бронята, преди летящият команден център да излезе извън обсега на изстрелите му. Най-добрият момент за стрелба беше, когато самолетът се подготвя за вертикално излитане.

— Благословени са умиротворителите — прошепна той. — Защото те ще бъдат наречени синове господни.

Сега той бе излязъл от прикритието си и се виждаше напълно ясно — едно топло тяло всред снежното поле, но това нямаше значение. Беше твърде късно за всеки, който би искал да го спре. Трябваше само да уцели един от двигателите в момент, когато набира пълни обороти за излитане.

Задръж… задръж… задръж…, самоконтролираше се той, слагайки пръст на спусъка. „Еър Форс Уан“ идваше директно срещу него и започна да нараства в оптическия му мерник.

„Само един удар — каза си той. — Само един куршум, за да спася избраните“.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита вицепрезидентът, когато вкараха окования Джеръми в нейния офис. Превръзката на крака му кървеше. Дрехите му бяха разкъсани и изпоцапани.

— Съжалявам, госпожо — каза агентът от ДВС, — но той сто пъти повтори, че…

— Трябва да говоря с вас насаме, госпожо вицепрезидент — настоя Джеръми. — Нямаме време да спорим. Имам информация, която е изключително важна за националната сигурност. Извънредно важна. И при това само за вашите уши.

Бийчъм се опита да не показва, че го познава. Фактът, че Джеръми бе тук, бе дръзко нарушение на правилата, които той бе приел при първата им среща в кабинета на Джордън Мичъл.

— Оставете ни — заповяда тя. — Всички.

— Но, госпожо… — започна агентът от Сикрет Сървис.

— Оставете ни! — настоя Бийчъм. Тя разполагаше с властта и те нямаха друг избор, освен да се подчинят.

— Нямате право да идвате тук — каза вицепрезидентът, когато останаха сами. — Знаете това, нали?

— Знам всичко за проект „Меджидо“ — избълва той. Нямаше време за обсъждане на морални правила или етикет в свят, в който вече не съществуваха такива. — Идентифицирах Джафар ал Таяр.

Бийчъм замръзна. „Възможно ли е това?“ — запита се тя. Дали този незначителен агент от ФБР би могъл да разкрие тайна, която беше укривана на най-високи правителствени равнища през последните две десетилетия?

— К-к-какво? — запелтечи тя. — Какво… Кой…?

— Той е президентът — заяви Джеръми, без да се интересува кой можеше да го чуе. — Той възнамерява да използва тези терористични атаки като оправдание за удар срещу Саудитска Арабия, като се надява с това да разпали война с ислямските държави. Трябва да го спрете.

Бийчъм стана от стола си. Обърканият й поглед внезапно изчезна и на негово място се появи иронична усмивка.

— Загубили сте много кръв, агент Уолър — каза тя. — Мисля, че бълнувате.