Читать «Смъртни врагове» онлайн - страница 179

— Мирише като в селска ферма напролет — каза високо Джеръми.

Той си спомни как като малко момче бе работил във фермата на приятеля си Ерик. Можеше ли да забрави как сутрин, с пукването на зората, се качваше да налива дизел в резервоара на големия трактор „Джон Диър“, докато Ерик сипваше фосфатните торове в специалния прицеп на машината.

— Ти си гледай твоята работа — озъби се Малачи.

— Както кажеш — рече примирително Джеръми.

Той се опита да прецени обстановката, без да изглежда любопитен. Един от мъжете с маски се бе качил на стълба и се бе навел над големия отвор на бетонобъркачката. На върха на стълбата имаше закрепена кутия с размерите на куфар. Като че ли изсипваха съдържанието й във фосфатната смес.

— Скоро ли ще свършите?

Другият мъж се наведе над нещо близо до задния калник на камиона и Джеръми предположи, че това е детонаторът.

— Само пет минути — каза Малачи, като погледна часовника си. — Свръзката ти трябва да пристигне всеки момент.

— Тук съм — съобщи глас, който Джеръми разпозна веднага.

— Полковник? — каза той и се обърна към Елис и още един мъж, когото не бе виждал досега. — Не очаквах да ви видя толкова скоро.

— Е, аз се научих, че очакванията могат да крият в себе си сериозна опасност — каза Елис. — Особено когато си имаш работа с непознати.

Джеръми реши, че долавя заплаха в гласа му, но после сметна, че му се е сторило.

— Подготвихме всичко, полковник — докладва шефът на авторемонтната работилница, без да направи повече опит да се включи в разговора, и не приближи до тях.

— Благодаря ви — каза Елис. — Това е всичко.

Тримата свещеници на Финеас излязоха през странична врата и отидоха да се обеззаразят, както предположи Джеръми. Телохранителят на Елис ги изчака да излязат, после улови погледа на шефа си и също напусна помещението.

— Значи още сме в график? — попита Джеръми, когато останаха сами, и кимна към току-що натоварения бетоновоз.

— Като че ли всичко е готово.

— Така разбрах и аз — каза Елис. Говореше тихо, през зъби.

— Нашите разузнавателни клетки ни уверяват, че всичко е готово.

Джеръми отново усети нещо — особена интонация, която беше научен да долавя по време на акция.

— Какво ще заповядате по-нататък, сър? — попита той. Преди полковникът да отговори, вратата в дъното се отвори и влезе още един мъж.

— Доста е оживено тук тази вечер — отбеляза Джеръми.

Кейлъб застана до баща си. Джеръми видя, че албиносът е свалил бинтовете от главата си и ги е заместил с черна превръзка на едното си око. Бледата, почти прозрачна кожа на мъжа блестеше в мътната светлина на гаража.

— Заповедите за теб се промениха — каза Елис саркастично. Той очевидно знаеше нещо. И двамата го знаеха.

Джеръми усети как адреналинът запрепуска из тялото му. Целият се напрегна и се почувства както при мисията в Йемен или Пуерто Рико, когато спасяваха заложниците, или като при удара в далечната индонезийска джунгла. Само че този път не разполагаше нито с пушка, нито с някакво друго оръжие — единствено със здравия си разум.

— Променени ли? Как? — Джеръми мушна ръце в джобовете си, за да не издават нервността му.