Читать «Смъртни врагове» онлайн - страница 157

— Това е Сара — представи я Елис.

Джеръми не видя никаква реакция от нейна страна, затова се постара и той да остане безразличен.

— Не очаквах, че ще участва и жена — каза той.

— Нито пък те — отвърна редник Джейн. — Нито пък те.

Чисто е! Ръководителят на екип „Ехо“ чу вика на един от хората си откъм задното помещение. Зад тях лежаха петима мъртви терористи сред хаос от пръснати стъкла, счупени дървени мебели и празни гилзи.

— Всичко е чисто — повтори Дерън в микрофона си. Той минаваше от стая в стая, за да се увери, че никой от убитите не беше с отличителните знаци на ООЗ.

— Разбрано, Ехо-едно — отвърна и Мейсън по кодираната радиостанция „Моторола“. — Каква е равносметката?

— Пет лоши момчета убити, трима заловени живи — отвърна Дерън. Пушекът от ослепителните димни гранати, острата миризма на взрива за разбиването на вратите и димът от автоматичната стрелба изгаряше дробовете му. — Всички от ООЗ е налице. Няма ранени.

— Какво открихме? — попита Чък Прайс, ръководителят на поддържащия екип, който завари Дерън в малката канцелария отзад. Там единственият компютър беше разположен върху евтина сгъваема маса.

— Открихме това, за което сме дошли, предполагам — отвърна другият.

Дерън притисна с пръст носа си и изплю една черна храчка на пода. Английските гранати „Бикфорд“ предизвикваха превъзходно объркване, но остатъците им се полепваха като пясък по зъбите.

— И всичко това заради един шибан хард диск? — сви рамене Прайс. — Какво стана с времето, когато издаваха заповеди за обиск?

Мичъл тъкмо бе пристигнал с хеликоптера от имението си и Сирад го откри в Бойната зала.

— Мога ли да вляза? — попита тя, чукайки по отворената двукрила врата. Беше късно, но кой ли спеше през тези дни?

— Моля — отвърна Мичъл. Той стоеше между голямата заседателна маса от червен дъб и изложбените витрини. — Точно се наслаждавах на последните си придобивки.

Той посочи към пистолетите за дуел, поставени върху кадифената поставка с дула едно срещу друго. Почти по същия начин ги бе гледал и Александър Хамилтън преди двеста години.

— Какво решихте? — попита тя, насочвайки се към прозорците. Светлините на Ню Йорк проблясваха в тъмнината.

— Да реша за какво? — попита той.

— Относно противоречивите сведения за щастливия изстрел на Аарон Бър. Разбрах, че сте искали да купите тези пистолети, за да пробвате сам спусъка.

— А, да. Спусъците… — той изглеждаше облекчен, почти игрив. Сирад не го беше виждала преди в такова настроение.

Мичъл отвори една широка стъклена витрина и измъкна пистолета, намиращ се вдясно.

— Ето това е единият. — Той го насочи под ъгъл от четирийсет и пет градуса към пода и постави левия си юмрук на хълбока. — Хамилтън загубил сина си от един 54-калибров куршум, изстрелян от това оръжие през 1801-а, после — три години по-късно — загубил и своя живот заради една глупава особеност на оръжието. Измамни неща са тези механизми.