Читать «Смъртни врагове» онлайн - страница 159
Кристофър Уиткомб
— Ръцете, държащи оръжията, се вдигат постепенно — говореше той, като че ли разказваше личен спомен. — Слънцето блести върху метала. Птиците замлъкват. Въздухът е изпълнен с мириса на бор, на свежо окосена трева и на все още незапален черен барут.
Той гледаше напрегнато, прицелваше се внимателно, насочил дулото право между веждите на Сирад.
— Позиция за стрелба!
ЩРАК!… Ударникът падна, а той отмести дулото едва в последния момент.
— Един мъж пада смъртно ранен. Хамилтън.
Сирад реши, че той произнесе думите доста многозначително.
— Също като сина си, умира след ден и половина. Ден и половина, за да преосмисля цената на честта, борейки се с пристъпите на агонията.
Мичъл наведе пистолета и поклати глава.
— Някои твърдят, че спусъците на тези пистолети са много бързи и че Хамилтън е стрелял твърде рано заради стреса или от неопитност.
— Става дума за човек от Белия дом — каза Сирад. Опитваше се да не показва колко много я притеснява поведението му.
— Но не е било заради спусъка. Това е твърде лесно обяснение.
— Разбрахте ли какво ви казвам? Агенцията по комуникациите към Белия дом стои зад всичко това.
— Много лесно обяснение за хора, които не разбират как полагането на една клетва може да промени човека.
Двамата сякаш водеха съвсем отделни разговори.
— Защото човек, който е жертвал живота на собствения си син заради честта — продължаваше Мичъл с все по-патетичен глас, — никога не би изменил на убежденията си заради самия себе си. Той би гледал на обстоятелствата почти с насмешка и би казал: Историята ще ме запомни по-скоро като съвестен служител, отколкото като егоист. По-скоро бих умрял като почтен човек, отколкото да живея като негодник.
И чак тогава Сирад разбра, че вече не говорят за Александър Хамилтън или за дуела, привършил трагично преди двеста години. С тази метафора, която като че ли очертаваше собственото му съществуване, Джордън Мичъл още веднъж я бе надвил.
— Казвал съм ти много пъти, Сирад, че „Бордърс Атлантик“ е пълен с тайни и че те всички са мои — завърши той и се наведе напред, с ръце, опрени на масата. В едната все още стискаше оръжието. — Свършила си превъзходна работа, но още си далеч от истината. Мислиш, че това е президентът, защото не разбираш законите на честта.
Тя почувства как очите му се впиват в нейните. Но те не я гледаха похотливо като другите мъже — а твърдо и настъпателно.
— Ето защо им позволих да те наранят. Ето защо те държах встрани от мен през тези няколко месеца. Добра си, но още не си готова за ролята, която съм избрал за теб.
Сирад започна да трепери. Само Джордън Мичъл можеше да й причини това.
— Върни се обратно и погледни по-дълбоко — продължи той. — Надрасни физическата си красота и психопатия и се опитай да разбереш какво би накарало един баща да даде своя живот и този на сина си за едната чест.
С тези думи Мичъл прибра пистолета в кутията.
— Нямаме много време — каза той. — Но необходимостта е строг надзирател.
Той излезе от залата.
