Читать «Смърт заради смъртта» онлайн - страница 191

Мълчание. Мълчание. Мълчание.

Тя разбираше, че утре всичко ще бъде различно. Утре пред нея ще седи не затвореният в гордото си мълчание доктор на науките, а човек, прекарал нощта в препълнена килия, където четирийсет души дишат, ходят по нужда, говорят, карат се, бият се, влизат в сексуални контакти, тормозят слабите и немощните. Утре той ще е забравил своята гордост и надменност. Но ако му позволят да мълчи до утре, ако го пратят в килията, без да изтръгнат от него най-важното, тя, Настя, ще полудее. Тя трябва да научи кой и защо се опитваше да я убие, няма да издържи още една безсънна нощ, прекарана в страх и напрежение. Затова упорстваше, задаваше му въпроси. Тактиката й беше проста: ще задава едни и същи въпроси, отнасящи се само за днешния ден, ще ги задава монотонно, еднообразно. А когато Бороздин притъпи вниманието си, когато научи всички въпроси наизуст и се отпусне, разбрал, че тя няма да го попита нищо друго, ще стовари върху него нещо неочаквано. Трябва само да измисли какво.

Бяха в кабинета на Гордеев. Самият Виктор Алексеевич седеше царствено зад бюрото си и внимателно наблюдаваше как Анастасия ритмично повтаря едно и също. Периодично я сменяше Юра Коротков и тогава Настя отиваше в своя кабинет, за да изпие набързо чашка кафе, да изпуши една цигара и да поседи няколко минути със затворени очи. А самият Гордеев не проронваше и дума.

— Откъде ви е известен адресът на Шитова? — за пореден път се включи в разпита Коротков и Настя с въздишка на облекчение излезе от кабинета на началника.

Още когато приближаваше към вратата на кабинета си, чу телефона да звъни. „Няма да вдигна“ — помисли си тя. Самата мисъл, че трябва да разговаря с някого, й се струваше непоносима. Пък и кой може да я търси в десет часа вечерта на 7 март в службата? Никой, от когото може да очаква нещо свястно.

Телефонът замлъкна и след минута зазвъня отново. Тя преброи петнайсет сигнала, преди настоятелният абонат да прекъсне връзката. Не можеше да е Льоша, защото Льоша сега си беше вкъщи и готвеше утрешния празничен обяд. Когато дойдоха тук след задържането, Настя веднага предупреди Чистяков, че ще бъде заета още дълго, а когато се освободи, тя ще му се обади.

Телефонът отново зазвъня. Тя търпеливо го изчака да млъкне и бързо набра домашния си телефон.

— Льошик, търсил ли ме е някой?

— Преди малко те търси Бойцов. Каза, че не можел да те намери в службата, имал някакво спешно съобщение за теб. Между другото в службата ли си или не си?

— Да, сега съм в моя кабинет. Льошик, ако Бойцов се обади пак, дай му номера на Гордеев.

Тя се стараеше да говори спокойно, но й идеше да крещи като луда, да си скубе косата и да троши чинии. „Глупачка! Идиотка! Защо не вдигнах слушалката?! Защо съм такава кретенка?! Ами ако той не се обади повече?“

* * *

— Е, какво има? — съчувствено попита Люба. — Не можеш да се свържеш ли?

— Дава свободно.

— Защо не опиташ отново след малко? Толкова ли е спешно?

— Много е спешно, Любаша. И много важно. Един ден ще ти разкажа всичко, а сега да не говорим за работа, бива ли? Нали бяхме тръгнали да ти купуваме цветя, да вървим тогава.