Читать «Смърт заради смъртта» онлайн - страница 189

— Ще ви кажа. Люба, може ли да се видим?

— Може — с лекота се съгласи тя.

— Кога?

— Може още сега. Искате ли?

— Искам — отвърна той и почувства как сърцето му заблъска в гърдите.

— Къде се намирате? Далече ли?

— Не, в училището, където учи Павлик. Накъде да тръгна?

— Тръгнете покрай ПТУ-то, в посоката, в която тръгнах аз, спомняте ли си?

— Спомням си.

— След сградата на ПТУ-то ще видите градинка, после аптека, обущарско ателие, кръстовище, после висок дванайсететажен блок и после автобусна спирка. Точно на тази автобусна спирка ще се срещнем. След десет минути. Става ли?

— Вече тичам! — извика Вадим и затвори телефона.

След четири минути той стоеше на автобусната спирка. След още три минути от входа отсреща изскочи фигурка в дълго синьо-зелено палто и са затича през улицата към него.

— Радвам се, че ме намерихте — заяви тя без предисловия и погледна Вадим с грейнали очи.

— Наистина ли се радвате? — Той не можеше да повярва в щастието си.

— Честна дума. Много ме беше яд, задето не дойдохте да ни изпратите.

— Мен пък много ме беше яд, задето ми отказахте да ви изпратя — призна той. — Слушай — внезапно премина той на „ти“, — може ли да те целуна?

Те стояха на автобусната спирка и се целуваха. Дойде автобусът, слезлите от него пътници внимателно ги заобиколиха и се пръснаха по домовете си. После дойде още един автобус. И още един…

— Да вървим! — Той дръпна Люба настрани, по-далеч от спирката.

— Къде?

— Никъде. Просто да се поразходим. А ако искаш, да се разходим с колата. Оставих я наблизо, до твоето училище.

— А може ли да отидем до метрото и ти да ми купиш цветя? Много, много цветя. Може ли?

— Разбира се.

Те вървяха прегърнати, от време на време спираха и се целуваха. Вадим си помисли, че такова нещо му се случва за пръв път. Никога не се бе целувал вечер на улицата. Беше му се случвало винаги по апартаменти или в хотелски стаи и всичко бе пресметнато и предвидено предварително.

— Ей! — чу се някъде отстрани пиянски вик. — Любаха! Къде си тръгнала така?

— Да вървим по-бързо! — прошепна Люба и ускори крачка.

— Защо, какво има?

— Този ми е съсед от блока. Някога бяхме в един клас.

— И какво от това? — не разбра Вадим.

— Ами някога бяхме приятели с него, още в девети клас. Преди сто години. Но той, кой знае защо, смята, че има някакви права над мен. Голяма работа, целували сме се, но то кога беше… А сега съвсем е откачил, станал е алкохолик, все търси да се бие с някого.

— Любаня! — не млъкваше злобният пиянски глас. — Какво, ново гадже ли си хванала? Чакай бе, къде хукна, запознай ме, може да ударим по чаша с него, да обменим впечатления къде са ти най-сладките места, къде са най-меките…

Вадим рязко спря.

— Добре, ела бе, ела, копеле, сега ще обменим впечатления! — спокойно каза той и се обърна към посоката, откъдето идваше гласът.

От мрака изникна грамаден тип с тъпа пиянска физиономия. Вадим разбра, че боят няма да бъде сериозен. Онзи беше висок и як, но без тренинг, а от постоянното пиене реакциите и скоростта му отдавна се бяха изпарили.

— Вадим, недей! — чу той зад гърба си треперещото гласче на Люба. — Не се занимавай с него. Нали виждаш, пиян е, не знае какво говори.