Читать «Смърт заради смъртта» онлайн - страница 177

— Недейте да прехвърляте върху цялата нация дефектите, които виждате у момчетата от ПТУ-то — каза Вадим.

— Въпросът не е само в ПТУ-то — разпалено възрази момичето. — Нали гледам и децата от училището на Павлик. И от неговия клас, и по-големите. Съвсем различни са, не каквито бяхме ние на тяхната възраст, разбирате ли? За нищо и никакво се сбиват, грабват камък и гледат да ударят. А какви думи приказват, ако можехте да ги чуете! „Да пукнеш дано! Дано те сгази кола!“ и тем подобни…

— Може би е от липса на възпитание — предположи Вадим. — Като пораснат, ще се укротят.

— Ами! — Момичето тъжно махна с ръка. — Какво общо има тук възпитанието? В очите им се чете такава ярост, лицата им пламтят, гласовете звънтят от злоба! Гледаш ги и разбираш, че наистина желаят смъртта на онзи, с когото са влезли в конфликт. Или смърт, или осакатяване. Разбирате ли, те искат да унищожат оногова, който е застанал на пътя им и им пречи да изпълнят желанието си, няма значение какво е то — дали да покарат чуждия велосипед, или да пият алкохол, седнали върху нечие чуждо яке. А пък за желанието на онези, които са над шестнайсет, да преспят с жена, дори не говоря. След осем вечерта ние гледаме изобщо да не излизаме, за да не ни изнасилят. Ама какво ли ви разказвам, сякаш вие не го знаете.

— Не — призна Бойцов. — Това, което ми разказвате, е ново за мен. Някак не бях забелязал, че днешното поколение расте толкова агресивно.

— Но как е възможно да не забелязвате това? — учуди се момичето и устреми поглед към вратата на училището, откъдето на тълпи започнаха да се изсипват децата, подскачайки и размахвайки чанти и ранички. — Вашето в кой клас е?

— Как в кой клас? — не разбра Вадим.

— Ами детето ви, в кой клас учи? Нали посрещате дете?

— Не, честно казано, просто днес се уморих, наложи ми се много да обикалям, та търсех място да поседна.

— А-а — проточи момичето, все така източило тънкото си вратле и внимателно загледано в тълпящите се пред училището деца. — Помислих, че посрещате сина си или дъщеря си.

— Аз нямам деца — кой знае защо, каза Бойцов и вече съвсем неочаквано за себе си добави: — Изобщо не съм женен.

— Така ли?

У момичето внезапно се пробуди интерес. То престана да търси с поглед братчето си край училищните врати и премести погледа си към непознатия. Хубавец! Наистина. Твърда брадичка, мъжествено ясно очертано лице, сиви очи. Наистина ли не е женен? Сигурно лъже. Но ако лъже, значи я е харесал, иска да се запознае с нея. Защо пък не? Интересно, на колко ли е години? Наглед е на трийсетина, може би малко повече. И възрастта му е добра.

— Излиза, че сте стар ерген? — разсмя се тя. — Или сте разведен?

— Не, именно стар, добре го казахте. Никога не съм бил женен.