Читать «Слънцето девер и Нева Невичица» онлайн - страница 2

После бабата взела брашното и си отишла.

От този ден във воденицата нищо не могло да стане без Нева Невичица. Докато не се докосне тя до воденицата, лъжиците не хващат вода, ако тя не надникне в сандъка за брашно, в него няма да има никакво брашно. Колкото и да падало от камъните, сякаш всичкото пропадало в земята — сандъкът оставал празен, докато в него не надникне Нева Невичица. Така било с всичко, което било свързано с воденицата.

Това траяло доста дни, траяло и продължило, мливарят и мливарката взели да ненавиждат дъщеря си и да я мразят. Колкото повече тя се трудела и повече печелела, толкова те по-мрачно я гледали, дето умеела да прави всичко с песен, а те не могли и със зъби и нокти.

Било една сутрин, по горещниците, когато Слънцето, силно и жарко, презполовявало небето като нажежено злато. То вече не нощувало в калта, нито Мокош го гледала, а владеело света, слушали го и небето, и земята. Седнала Нева Невичица по горещници пред воденицата и си помислила:

— Да ми е да се махна оттук, като не мога да им угодя на тези недоволници.

Тъкмо помислила така, и пред нея се появила онази баба, която била Мокош.

— Аз ще ти помогна, но трябва във всичко да ме слушаш и гледай да не ме обидиш — казала бабата. — Ето тази заран надменната царкиня се разхождала по ливадата, изгубила си ключовете от раклите и килерите, та сега не може да си вземе короната, нито одеждите. Царкинята е разгласила — който намери ключовете, ако е момък, тя ще му стане либе и годеница, ако е девойка, царкинята ще я вземе за първа придворна. Ела с мен, ще ти покажа къде лежат ключовете в щира. Ще занесеш ключовете на царкинята и ще бъдеш първа придворна. В свила ще се обличаш и край коляното на царкинята ще седиш.

Тозчас Мокош се превърнала в пъдпъдък, а Нева Невичица тръгнала след нея.

Стигнали така на ливадата пред царския дворец. По ливадата били наизлезли наперени юнаци и благородни господа, а около ливадата конярите държали буйни коне. Само един кон не го държал коняр, а го държало босо бедняче. Това бил конят на бан Олех, а конят му бил най-буен. Бан Олех бил най-хубавият юнак под небесния калпак. Всеки можел да го познае между толкова банове и жупани, защото одеждата му била накитена и бялата шапка по-гиздава от всички останали.

Ходели юнаците и благородните господа по ливадата и само разгръщали тревата с ботушите си, дано намерят ключовете. Само бан Олех много не се вглеждал за ключовете, като да му е на игра и на шега. А царкинята гледала от прозореца и внимавала кому ли ще излезе късметът. Добре огледала одеждите царкинята и все си наричала добър късмет, дано бан Олех намери ключовете.

Когато дошла Нева Невичица и пред нея пъдпъдъкът, никой не ги забелязал на ливадата освен бан Олех.

— Не бях виждал такава мила девойка — помислил бан Олех и тръгнал към нея.

Но в това време и царкинята от прозореца забелязала Нева Невичица и понеже била надменна и присмехулна, хич и не погледнала колко е мило девойчето, ами се разсърдила и рекла: „Само това оставаше, тази проста девойка да намери ключовете, та да ми стане придворна!“. Помислила така и веднага пратила слуги да изпъдят момичето.