Читать «Слънцето девер и Нева Невичица» онлайн - страница 5

Но злата Мокош едва чакала да си излее яда. Затрепкала враната с черни криле и проговорила:

— Помогни си сама, моя гълъбице! Ако ме беше послушала, ако беше отнесла ключовете на царкинята, щеше да й допаднеш и щеше да седиш сега край коляното й, в свила щеше да те облича, от златна чаша да те пои. Каквото търсеше, това намери! Ето ти сега осажден дом, в него ранени бедняци, а пред дома неброена войска. Да ти помогне, който те е научил така!

Като чул това бан Олех, скочил раненият юнак на крака и извикал гневно:

— Остави, Нево Невичице, празна работа! Кога е било врана да помогне на юнак! А ти бягай от покрива, черна злокобнице, да не хабя бързи стрели, да не стрелям птици по билото.

След това бан Олех прегърнал Нева Невичица и казал:

— Когато загина сред царската войска, иди, моя хубава Невичице, поклони се на царкинята, стани придворна на лютата царкиня, защо ти трябваше да бъдеш жена на бан Олех.

Разтъжил се бан Олех, а после се дръпнал от Невичица, хукнал през порти и дворове да вдигне дъбовите резета, да отвори вратата на войската неброена, да загине или да се промуши през нея.

Нева Невичица останала сама в двореца, а над нея на покрива черната Мокош. Чувало се как падат тежките резета — сега старата врата ще поддаде, сега ще нахлуе безмилостната войска, ще плени бан Олех, а на нея, милата девойка, сърцето ще извади. Бързо премятала през ума си Нева Невичица какво ще стане, как ще бъде? Огледала се няма ли някой да се смили, да помогне в тежката беда! Огледала се мило, премило и по земята, и по небето. Като погледнала в небето, по него минавало Слънцето, жарко като нажежено злато. Щом погледнала в Слънцето, то се смаяло от красотата й и веднага се вгледало в нея. Огледали се Слънцето и Нева Невичица, и като се огледали, се познали, та Слънцето веднага се сетило: „Ето, това е онази невеста, на която щях на сватба да й ида. В добър час ми дари погача, в още по-добър погледна към мене.“

Чуло било Слънцето как малко преди това Мокош била нахокала Нева Невичица и как не искала, проклетата, да й помогне, та сега Слънцето почнало да се кара силно. Занемяла от страх цялата бановина, секирите и криваците от страх се свалили, а силното Слънце гърмяло над Мокош:

— Ей, бавачке, лоша квачке! Ако злото тъкмеше правдата на света, гърбава правда щеше да настане! Ако си ме изгледала от калта, в калта си си останала, клетнице. Не си обходила с мен небето, нито си погледнала с мен от небето, за да знаеш да кроиш правда. Ей, бавачке, лоша квачке! Нима ще забрави Слънцето за горещниците, кой го е дарувал него, невръстното, по Коледа? Или деверът Слънце ще упрекне невестата, дето е оставила на царя дворците, на царкинята дворянството, та е обикнала юнак по сърце? Вдън земя да се продъниш, бавачко, ти в земята, а аз от небесата, да помогнем на честния юнак и на неговата хубава девойка.

И небето, и земята слушат Слънцето, та как няма да го послуша черната врана Мокош! Тозчас изчезнала тя под земята да изпълни заповедта на Слънцето.