Читать «Скрутатор» онлайн - страница 70

Но кристалът беше готов. Гилаелит потърси източник на енергия, ала не откри — полето, изменяло се с дни, умираше. Тунелът се бе пропукал, защото финадрите не бяха смогнали да поддържат замразяването му.

Само че за замисъла му бе необходимо малко количество енергия. Тетрархът насочи диренето си в друга посока и откри носеща се нишка от полето, отделена от останалите. Той вложи тази сила във фантомния кристал, ала тя не се оказа достатъчна.

Почти не му оставаше дъх. Гилаелит откри друга нишка, по-силна. Претоварено, полето бе придобило опасна нестабилност. Но ако забавеше неминуемата си експлозия съвсем още малко…

Дробовете му трепереха за въздух. Огън припламна зад челото му. С геомантично заклинание тетрархът насочи обгръщащата го топлина обратно в сълзевината.

Той поддържа магията, докато от черепа към стомаха му не плъзна топлина — първото предупреждение за наближаващ антрацизъм. Бе принуден да преустанови заклинанието. Дали това щеше да се окаже достатъчно? Започна да го обгръща режещ студ. Струваше му се, че някой го е потопил в леден къс. Околната горещина нападна черупката заледен асфалт и я пръсна на късчета.

Парчетата се отрониха от тялото му и Гилаелит се озова в пещера с напукани стени. Краката му бяха стъпили върху стабилна твърд, засмукването бе изчезнало. Асфалтът се отрони на люспи и от очите му, възвръщайки зрението. Тетрархът опря ръце на пода пред себе си и се оттласна.

Цялото тяло го болеше, а зад очите му танцуваха иглички. Изглежда бе увредил нещо в напрежението си.

Той започна да пълзи по тунела. Именно там дотичалата за него Гирил го откри. Тя го метна на рамото си, очисти последните вкоравени остатъци от асфалт върху ноздрите му и се затича обратно.

Следващите няколко часа представляваха неясна смесица от задушлив дим, тропащи крака и паникьосани лиринкси. Гилаелит не виждаше нищо, защото болката бе прекалено силна, за да позволи отваряне на очите. И освен това му беше много студено — тетрархът можеше да опише формата на замръзналите си вътрешности.

Гирил го пренасяше през множество тунели, ругаейки и сумтейки. Следваха я все повече лиринкси, които се затрудняваха да потискат ужаса си. В проходите бе избухнал пожар и те не можеха да открият изход. Но не това бе източникът на най-големия им страх. Гилаелит бе научил достатъчно от езика им, за да разбере, че те очакват нестабилната възлова точка да избухне всеки момент.

Достигнаха дъното на яма със стръмни стени. Там лиринксите изградиха жива кула, по която Гирил се покатери, понесла сандък с реликви, привързан на гърдите ѝ, и със самия Гилаелит под мишница, свит като пародия на зародиш. Миризмата на потта ѝ бе особено силна.

По време на изкачването фантомният кристал долови яростни изменения в полето, които се врязаха в предния мозък на тетрарха. Гирил промърмори нещо.

— Какво? — дрезгаво попита той, но тя не отговори. През открехнатия си клепач Гилаелит можеше да види, че наоколо е мрачно. Студът все още го измъчваше. Отвъд стените битката все още беснееше — доказателство за това бяха стенанията на ранените, ударите на оръжия в люспи, тътенът на катапултни снаряди, врязващи се в стената и земята. На много места проблясваха огньове.