Читать «Скрутатор» онлайн - страница 69

Той отново се обърна към числата, повдигайки произволна поредица на четвърта степен, за да разчете показаната от тях последователност. Резултатът бе изключително неблагоприятен. Тетрархът опита отново — с още по-лош резултат.

Асфалтът вече достигаше до бедрата му, прекалено гъст, за да позволи бягство. От разкъсания таван започваха да се стичат лепкави късове, капещи върху главата и раменете на Гилаелит. Вонята на битум сграбчваше носа, гърлото и дробовете му.

Освен това субстанцията бе гореща. Не достатъчно гореща, за да опари до мехури, но достатъчно, за да предизвика отвратително усещане. И непрекъснато се влошаваше. Ако останеше жив достатъчно дълго, в един момент Гилаелит щеше да се свари като рак. За щастие, той щеше да умре много преди това. След няколко минути, когато асфалтът го обгърнеше изцяло, тетрархът щеше да се задуши.

Тогава умът на Гилаелит бе споходен от вероятност, сякаш прошепната в ухото му: да съчетае двете си Изкуства. Геомантията не можеше да му помогне с нищо, защото той не разполагаше с кристал, с който да извлича енергия и да я фокусира. Матемантията изобщо не беше средство за насочване на сила. Но ако…

Но ако създадеше фантомен матемантически кристал и използваше него за насочването на енергия? Това беше отчаян и опасен ход, защото подобен кристал щеше да извлича и съхранява сила директно в главата му. Съвсем леко претоварване щеше да изпържи вътрешностите на тялото му — отвратителна и бавна смърт. Силно претоварване щеше да му докара агонията на страховития антрацизъм, която поне щеше да трае кратко.

Самата идея за подобен кристал му се струваше чужда. Той си спомни за връзките, в които амплиметът бе оплел Снизорт. Една от тях се бе простирала и към самия Гилаелит. Дали бипирамидата не го насочваше към някакъв собствен план?

Но без кристал той щеше да умре.

Тетрархът потъна още по-дълбоко в асфалта, който напредваше към пояса му. И освен това бе станало по-горещо. За щастие той отдавна бе разработил кристалната матемантия. До този момент не бе опитвал да създаде фантомен кристал единствено с помощта на ума си. Но Гилаелит винаги бе обожавал предизвикателствата.

Той започна да изгражда кристала на слоеве, започвайки от основата. Процесът бе болезнено бавен — буквално болезнен, кисело си помисли той. По времето, когато асфалтът стигаше до кръста му, кристалът бе готов едва наполовина. Раменете на тетрарха бяха покрити от лепкави черни еполети, по челото му също се стичаше гъстота, отправяща се към очите. Опитите за почистване само я размазваха.

Едновременно с построяването на поредния слой асфалтът под краката на Гилаелит рязко се размекна. Тетрархът потъна до гърдите. Голяма бучка се стовари върху главата му и заля лицето. Лепкавата течност задръсти ноздрите. Тетрархът успя да поизчисти лик, но не и да освободи носа си.

Той извърна глава встрани и успя да поеме дъх през устата. По-бързо! С приближаването към върха на кристала слоевете биваха изграждани с по-голяма лекота. Вече оставаше само един слой.

Докато Гилаелит си поемаше нов дъх, надвисналият над главата му асфалт бавно полетя надолу и го покри изцяло. И беше толкова горещо. Краката му щяха да се сварят.