Читать «Скрутатор» онлайн - страница 59

— Случайно да носиш огниво в джоба си? — Гласът на Мирум долиташе близо до нея.

Тя извади кремъка и създаде няколко искри, за да ориентира спътника си.

— Вземи. Какво стана с другия лиринкс?

— За последно го видях все още затънал. — Той запали фенер. Създанието действително лежеше на пода. Единият му крак бе извит под ъгъл, показващ счупен глезен. Ръцете му бяха притиснати към очите, изпод пръстите се стичаше кръв. — Явно си е прогорил очите. Те не обичат ярката светлина. — Мирум насочи меча си към незащитеното му гърло.

Иризис се извърна. Това трябваше да бъде сторено, но не означаваше, че тя трябваше да гледа.

— Донеси фенера, когато приключиш. Трябва да открием финадра и евентуално зверчето. Макар да не виждам как ще излезем.

— Усещам свеж въздух — лаконично отвърна Мирум. — Сигурно идва от другата страна.

— Няма да ни е полза, щом не можем да достигнем до него. Освен ако нямаш въже в раницата, с която толкова категорично отказваше да се разделиш?

— Имам. — Той извади дебела намотка, привърза единия край около себе си, а другия около нея. — Хубава гръд имаш, Иризис.

— Това е най-близкият допир до нея, който ще получиш — с весела усмивка заяви тя.

Мирум го прие философски:

— Поне ще мога да си мечтая.

— Надявам се да доживееш до още много мечти.

— Започни да се спускаш, аз ще те държа.

— По-тежка съм, отколкото изглежда.

Той я огледа.

— Ще се справя.

— Така да бъде. Но не се разсейвай с мечти. Мисли за въжето.

Беззъбата му усмивка се разшири:

— Как изобщо налагаш толкова условия, след като аз ще те изтеглям?

Войникът внимателно я спусна над ръба, който се оказа издаден по-напред от самата скална стена. Иризис протегна фенера, макар че жълтеникавото му сияние почти не разсичаше мрака. Край нея долиташе горещ полъх. При поклащането си тя забеляза някакво сияние далеч под себе си. Приличаше на лава, но не беше. Асфалтът гореше. Ако тя попаднеше някъде близо до него, щеше да я сполети отвратителен край.

Припомняйки си звука, последвал падането на двамата, Иризис насочи светлината към самата скала. Тук стената бе прорязана от стръмни издутини, накъсвани от тесни платформи. На места назъбените отломки от разкъсването притежаваха остротата на стъкло. Тя потръпна само при мисълта за евентуален сблъсък с тях.

Трудно ѝ беше да вижда, защото черната повърхност поглъщаше почти цялата светлина. Тъй като не можеше да се приближи достатъчно до стената, Иризис започна да се люлее на въжето.

— Добре ли си? — извика Мирум.

— Да. Но не виждам почти нищо. Смъкни ме още няколко дължини. И, Мирум?

— Да?

— Дръж си очите отворени.

Той изсумтя.

— Проклетият фенер е у теб!

— Горе трябва да има и още един.

Сега въжето бе достатъчно дълго, за да ѝ позволи да достигне един от острите ръбове на стената. Тя го хвана близо до основата и се намести върху тясна платформа.

— Стъпила съм! — извика Иризис, за да обясни внезапното олекване на въжето. — Отпусни ми още малко.