Читать «Сирените на Холивуд» онлайн - страница 22

Рубънс изглеждаше колеблив.

— Не знам, Тед. Та ти дори не си чул нищо за този сценарий.

Кесъл размаха дебелите си пръсти във въздуха. Беше надушил, следа и нищо не бе в състояние да го отклони от нея.

— Няма значение. Оставям всичко на теб, Рубънс. Твоето име е достатъчна гаранция.

— И на Даяна. И нейното име е гаранция.

— Да, да, разбира се — бързо се съгласи Кесъл. — Всички чуваме най-прекрасни неща за „Хедър Дюел“.

Рубънс усети, че Кесъл е нетърпелив да чуе повече за филма и продължи:

— Ние ще искаме страхотно много гаранции.

— Ами аз за какво съм? Ще получите всички видове гаранции, повярвай ми.

— О, вярвам ти, Тед — отвърна Рубънс и отново сложи ръка на рамото му. — Сигурен съм, че и Даяна ти вярва. Само че, нали разбираш… — той се огледа наоколо. — Слушай, Тед, ще ти кажа нещо поверително…

— Да? — лицето му грейна в очакване да чуе нещо пикантно.

— Може да е всяка друга студия — каза Рубънс, — но не и „Уорнърс“ — и гръмко се разсмя след Кесъл, който гневно се изтръгна от измамната прегръдка и с почервеняло лице наперено напусна залата.

— Доколкото виждам, не ме връщаш вкъщи — заяви тя подигравателно. Все още не можеше да спре да се заяжда — изглежда това беше единствената й защита сега. Дори и да му беше неприятно, той се стараеше да не го показва.

— Да, но знам, че обичаш морето.

И сякаш като велик магьосник направи вълшебство, защото точно в този момент пред тях се разкри крайбрежният булевард, водещ към плажовете на Малибу.

Даяна натисна автоматичния бутон и спусна стъклото на прозореца от своята страна до долу, после изключи радиото. В тишината се долавяше само шумът на вълните, равномерен и успокояващ като ударите на сърце. Но докато се приближаваха до ленивата морска повърхност, болезнен копнеж изпълни Даяна, копнеж да зърне отново бурния, тъмносин Атлантически океан, който се блъскаше в огромните голи скали и ги заливаше с буйна бяла пяна; да се гмурне във водите му, толкова ледени, че кожата вкочанясва, а устните посиняват от студ.

Дългият линкълн тихо бръмчеше по крайбрежния Олд Малибу Роуд и покрай смълчаните тъмни къщи, сгушени една в друга; чуваше се накъсаният плисък на вълните.

— Става късно — спонтанно каза Даяна. — Утре рано съм на работа.

— Не се безпокой.

Той плавно спря пред пустееща ивица пясък. Странно, че тук нямаше нито една къща.

— Къде се намираме?

— Ела — беше отговорът му, докато слизаше от колата.

Даяна го последва и пое дълбоко въздух. Поне това е същото, помисли си тя, вдишвайки силните ухания на море, сол и фосфор и на още нещо — на амалгамата от живинки, които с вълнообразни движения ту се подаваха на повърхността, ту се гмуркаха под нея в една дълга, непрекъсната верига.

Тя погледна Рубънс над лъскавия покрив на колата. Беше свалил сакото и изуваше с крак обувките си.

Той протегна ръка към нея. Даяна заобиколи колата, за да я поеме и цялата тръпнеща, се остави да я поведе към брега. Втурнаха се напред, препъвайки се в пясъка. Отминаха низ от светлини, които сякаш очертаваха границата на цивилизацията. Вече се намираха на друга територия — нова и неизследвана.