Читать «Синовете на Спарта» онлайн - страница 35

Ксенофонт посегна за кесията си, но ръката му бе сграбчена от пръсти, които бяха работили от най-ранна възраст с чук и длето.

— Ти си мой гост — каза Сократ. — Не вади парите си в тази къща.

— Трябваше да се сетя да донеса вино.

— Положението е такова, каквото е. — Сократ сви рамене.

— Остави ми гордостта, глупавата ми суета. От миналата седмица имам трима нови ученици.

— По-добре ги учи как да дялат камък — каза Ксантипа. — Или как да боравят с копие и щит. Поне за това биха ти плащали. А не за всичките ти въпроси. Не плащат за нещо, което им даваш просто така.

— Ще донесеш ли виното, нар мой? — попита Сократ и този път в гласа му се доловиха твърди нотки.

Ксантипа реши, че е на път да прекали, и излезе на улицата, като все пак затръшна вратата.

— Тя е… огнена жена — каза Сократ и погледна вратата с обожание. — Наистина не я заслужавам.

— Наистина ли философията ти носи толкова малко пари? — попита Ксенофонт. — Мога да ти плащам като твой ученик, стига да ми позволиш. Казах ти го още когато напусна предишния си дом.

— Аз съм горд човек — отвърна Сократ. — Всички атиняни сме горди. Не обичам да вървя с протегнати ръце и да хленча „нахранете ме“, „облечете ме“. Не. Аз проправям собствен път. Разчитам на съобразителността си. Изхранвам момчетата и жена си и ако има дългове и трудни дни, какво от това? Отреденото ни време е толкова малко, Ксенофонте! Нима трябва да пропилявам цял ден в тревоги? Какво ми гарантира, че като си легна довечера, няма да си отида в съня си? Скъпата ми Ксантипа може да ме намери изстинал утре сутринта. Жена ми ще е съкрушена, синовете ми ще са принудени да станат роби или да умрат от глад. Но бих могъл да умра в съня си и като зидар, и резултатът ще е същият. Бих могъл да умра на бойното поле и те пак ще страдат не по-малко. Вместо това задавам въпросите си и понякога хората съзират истини, които не са виждали дотогава. Това може да е само по себе си награда, Ксенофонте…

— Питай тогава — мрачно рече Ксенофонт.

— Ти вече знаеш истината. Моето желание е само да я извадя наяве, да те накарам да я задържиш пред очите си и наистина да я видиш. Някои не могат да понесат тази светлина и стават странно гневни, когато я видят. Критий беше един от тях — и гневът накрая го погуби. Дано душата му намери покой.

Ксенофонт сведе глава в памет на споменатия. Сократ кимна, сякаш се съгласяваше със самия себе си.

— Мисля, че ти си замесен от по-добро тесто. Добре.

Двамата се гледаха един друг през масата, напълно забравили за рибата и нарязаните зеленчуци.

— Защо младежите на улицата те замерят с камъни и развалени плодове?

— Защото им се позволява да подивяват. Защото това е бедна част на града. Тук няма никакъв ред.

— По всеки минаващ ли хвърлят камъни?

Последва мълчание. Накрая Ксенофонт поклати глава.

— Тогава защо по теб, приятелю?

— Много добре знаеш защо.

— И въпреки това искам да чуя.

— Виждали са ме много пъти на това място. Знаят името ми.

— Значи мразят името ти, така ли? Явно хвърлят камъните по него.

— Виждат в мен предател — измърмори Ксенофонт и се изчерви.