Читать «Синовете на Спарта» онлайн - страница 217

Погледна настоятелно Хрисоф.

— Можем да станем нова Спарта, нова Тива. Ако изберем река, вливаща се в морето, можем да бъдем нова Атина. И да плаваме в морето с кораби, построени от самите нас.

— Ще ни водиш ли, ако решим да останем? — тихо попита Хрисоф.

Ксенофонт отвърна на погледа му, без да трепне.

— Ако го желаете, ако ме искате, да. За мен това би било чест и най-великата цел в живота ми. Мислех си, че целта ми е да ви доведа живи и здрави дотук, но може би това е само началото.

Хрисоф кимна, после каза:

— Ще трябва да питаме останалите. Разбираш, че подобно решение не може да се вземе без обсъждане.

— Да… разбира се…

Гласът му замря и той се загледа през пясъците към блещукащото море. Изпитваше болка, но кой щеше да бъде в Атина? Не човекът, който ги е спасил. Не, отново щеше да бъде неизвестен, какъвто бе преди. Без Сократ родният му град вече не беше негов дом.

— Моля те, Хрисофе, избирай внимателно. Това е единственият шанс, който ще имаме. Всички сме гърци, приятелю. Единствено ние можем да си помислим подобно нещо.

Останаха три дни на това място, при блещукащото море. Ксенофонт ги чакаше да стигнат до решение. Отговаряше на всички въпроси, които му задаваха, толкова честно, колкото можеше. Накрая те пратиха Хрисоф да каже решението им и Ксенофонт не знаеше дали то е добро, или лошо.

Стомахът му кипеше, докато ставаше да посрещне спартанеца. Хрисоф дойде и сложи ръка на рамото на атинския аристократ, който ги беше превел през цяла империя.

— Съжалявам, Ксенофонте. Искаме просто да се приберем у дома.

Думите му бяха като нож между ребрата, носещ внезапна болка, от която в очите на Ксенофонт избиха сълзи. Той наведе глава, прочисти гърлото си и осъзна, че трепери.

— Разбира се, аз… Добре, приятелю. Ти ще трябва да поделиш златото и среброто между тях. Би трябвало да е достатъчно, за да се устроят добре и да не гладуват, докато си намерят работа.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — попита Хрисоф.

Очите му бяха потъмнели от мъка и Ксенофонт разбра, че това е краят между тях. Поклати глава.

— Не. Наследих малко земя в Пелопонес, недалеч от Спарта. Управителят на имението развъжда коне. Сигурен съм, че след толкова много време си мисли, че притежава имота. Не, Хрисофе, няма да остана. Не ме бива в сбогуванията, приятелю. Ще продължа сам нататък. Може би някой път ще дойдеш да ме видиш и ще донесеш вино. Бих… бих се радвал.