Читать «Синовете на Спарта» онлайн - страница 216

Момчето зяпна приличащите на диваци мъже и жени, които го гледаха с нещо като почуда.

— Има го. Ораторът Полиемид бил екзекутиран, както и Сократ. Съветът възстановил съборената от спартанците градска стена и ремонтирал храмовете на Акропола. Не си мислете, че сме някаква забутана дупка! Ние сме гърци не по-малко от вас, един от хилядата градове, също като онези в Аркадия или Тесалия.

Момчето беше грейнало, докато демонстрираше познанията си, но лицето му помръкна, когато видя широко отворените очи на пребледнелия Ксенофонт.

— Какво има? Обидих ли ви с нещо?

— Не, момче. Каза, че Сократ бил екзекутиран?

— О, не знаете ли? Бил страхотен процес. Обвинили го, че не вярва в боговете — и че атинските младежи предпочитали да го слушат, вместо да работят. Предложили му да го пратят в изгнание или да млъкне, но старият глупак избрал смъртта! Позволили му да изпие отрова. При Полиемид историята била съвсем друга, така каза баща ми. Той…

Ксенофонт обърна гръб на словоохотливото момче. Известно време се чувстваше напълно празен от мъка, сякаш никакви мисли не можеха да достигнат до съзнанието му. Беше изминал толкова дълъг път и бе научил толкова неща. Ако Сократ го нямаше, за да го изслуша… Разплака се и този път не се опита да скрие сълзите си. Седна сам, настрани от радостната тълпа, отделен от тях във всяко отношение.

След известно време чу стъпки. Отвори очи и вдигна глава. Очакваше да види Хрисоф, но вместо това пред него стоеше Палакис. Той я погледна със зачервени очи и пребледняло лице.

— Иска ми се да го познаваше — каза Ксенофонт. — Той беше наистина велик, рядък човек. И в същото време не мисля, че е написал нещо! Можеш ли да повярваш? Какво са думите. Само след век ще бъде забравен. Няма статуи на Сократ. Хората дори няма да знаят, че е живял.

— Ти можеш да запишеш онова, което си спомняш — отвърна тя. — Той сигурно би искал да го направиш. Личи си, че го обичаш.

Тя седна до него и Ксенофонт трябваше да положи усилия, за да устои на залялата го мъка и да не скрие лице в рамото й. Устоя и почувства как волята му се завръща. Палакис не беше негова, макар че, от друга страна, тя сама беше дошла при него. Може би каузата му не беше чак толкова безнадеждна.

— Какво ще правиш сега? — попита тя. — Имаме сребро и злато. Ще го поделиш ли с хората? Или…

Той примигна. За момент забрави мъката си — щеше да й се отдаде по-късно. Закле се, че ще почете Сократ с вдигната чаша вино и писано слово, но точно сега имаше възможност за нещо още по-голямо.

Разтърка лице с длани и се върна при групата. Видя, че на лицето на Хрисоф е изписано искрено съжаление, но го отхвърли и го привика при себе си.

— Офицерите при мен! — извика Ксенофонт. — Всички капитани и пентакости. Хефесте, ти също.

Мъжете се събраха бързо и той ги поведе по склона на хълма, докато не стигнаха до едно маслинено дърво в пясъка, израснало от костилка, пренесена от вятъра през половината свят. Ксенофонт потупа ствола и каза:

— Това дърво е дошло отдалеч и е пуснало корени тук. Подобно на гърците по брега на морето пред нас, тук имаме семето на град. Погледнете всички онези, които доведохме тук. Имаме войници и жени, деца и роби. Имаме злато, сребро, умели и опитни хора. Имаме всичко, което ни е нужно, за да основем гръцки град в тази страна. Тук. Бихте ли поискали да се пръснем по четирите посоки на света след всичко, през което преминахме? Казвам ви, изпитвам по-голяма близост към вас и към всички останали, отколкото към когото и да било досега. Има ли сред вас някой, който не се чувства по същия начин? Ако се приберем, ще се върнем при стария си живот и старите грижи. Защо вместо това не бъдем семето на един нов град? Нова държава. Децата ни могат да станат наследници на империя в зависимост от това, което ще решим тук. Защо не? Досега единствената ни грижа беше да оцелеем и да стигнем дотук. Ето че стигнахме, вече знаем как се прави. Защо да не започнем да строим? Достатъчно сме на брой, за да издигнем стени и домове.