Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 97

Лицето на жената се оказа обърнато точно към посоката на Елена. Беше изкривено в болезнена гримаса, докато тя се опитваше безуспешно да се свие на топка, притиснала ръце върху корема си. От кръста нагоре бе гола, и докато камшикът плющеше със свистене, тялото и от шията до кръста се покри с кръв.

Елена усети как се зарежда със Силите на крилете си — нищо не постигна. С цялата си трескаво пулсираща жизнена сила искаше да стори нещо — каквото и да е, — за да се разперят крилете от раменете й, но нищо в нея не се промени. Може би се дължеше на това, че носеше робските гривни. Или вероятно на Деймън до нея, който й заповядваше властно да не се намесва.

Но за Елена думите му бяха откъслечни звуци в сравнение с ударите на сърцето й, отекващи в ушите й. С рязко движение издърпа въжето от ръцете му и скочи от носилката. С шест или седем скока се добра до мъжа с камшика.

Понеже беше вампир, кучешките му зъби се бяха удължили при вида на кръвта пред очите му, но не преставаше да замахва като обезумял. Беше прекалено силен за Елена, но…

Още със следващия си скок Елена се озова до жената и закрилнически простря ръце над нея. Въжето провисна от китката й.

Собственикът на робинята не се впечатли от намесата й. Вече бе замахнал за поредния си удар, така че камшикът се стовари върху бузата на Елена и раздра тънкото й лятно горнище, мина през камизолата и се вряза в плътта под нея. Момичето простена, когато краят на камшика разсече коравия плат на джинсите, сякаш беше от масло.

Очите й се наляха със сълзи, но тя не им обърна внимание. Стисна устни и успя да не издаде нито звук. Дори не помръдна от мястото си. Усети как вятърът изду скъсаната й блуза, докато воалът, останал недокоснат, се вееше зад нея, сякаш да защити злочестата, рухнала върху прекатурената каруца робиня.

Елена отчаяно се опитваше да призове крилете си на помощ. Искаше да се сдобие с истинските мощни оръжия, които притежаваше, ала не успя да ги принуди да се разгърнат и да спасят нея или бедната робиня в краката й. Но дори и без тях Елена бе сигурна поне в едно: гадното копеле пред нея нямаше да успее да удари отново робинята си, не и преди да разкъса Елена на парчета.

Няколко минувачи се спряха да зяпат, други изскочиха тичешком от близкия магазин.

Мъкнещите се зад носилката деца я обградиха и ревнаха вкупом. Това още повече привлече вниманието на околните, така че скоро се насъбра внушителна тълпа.

Нямаше съмнение, че едно бе да видиш как търговец бие окаяната си робиня, заместваща коня — това бе почти ежедневна гледка. Но съвсем друго бе пред очите ти плющящ камшик да среже дрехите на толкова красиво момиче с коса, разкошна като златиста коприна, скрито под изящен воал, с очи, може би напомнящи на някои от тукашните за чезнещите им спомени за лазурно синьото небе — това определено бе нещо съвсем друго. Още повече че това никому неизвестно момиче очевидно съвсем отскоро беше робиня, защото унижи господаря си, като отскубна от ръцете му въжетата, служещи му като поводи, и се изправи насред улицата с непокътнатия си воал, правейки го за смях.