Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 95

На устните на Деймън разцъфтя поредната му злокобна усмивка.

— Нима забрави, че гаджето ти е мъртво? Да не споменаваме достопочтения ти господар. Повечето хора след смъртта си се отправят към някое ниво, което обикновено е различно от това тук — или по-високо или по-ниско. Това място тук е за лошите, но въпреки това се възприема като по-високо ниво. Има и нива по-надолу — е, там никой не иска да попадне.

— Като в Ада ли? — ахна Елена. — В Ада ли сме сега?

— По-скоро в преддверието на Ада. Или поне там се намираме засега. Защото съществува и Другата страна. — Посочи с кимване към хоризонта, над който още блещукаше мрачното слънце. — Там е другият град, който може да се окаже мястото, където си се била озовала по време на „ваканцията“ ти в отвъдния свят. Тук я наричат просто „Другата страна“. Но мога да ти разкажа за два слуха, за които узнах от моите информатори. Там, в „Другата страна“, използвали названието Небесния дворец. И там небето винаги греело с кристална синева, а слънцето никога не залязвало.

— Небесния дворец… — Елена не се усети, че говоря на висок глас. Инстинктивно усещаше, че това ще е палат на прекрасни крале и кралици, а не нещо неприятно като някоя Съдебна палата. Може би нещо като легендарния замък Камелот от приказното царство на крал Артур. Дори само като изрече тези думи, я налегна силна носталгия — само че не спомени, а предчувствие, застинало на върха на езика й, че всичките тези спомени са заключени зад някаква врата. Здраво залостена врата и Елена можеше само да надзърта през ключалката. Но все пак успя да види, че там имаше и жени пазители — високи, снажни, със златисти коси и сиви очи. Ето че една от тях — само че дребна като дете сред останалите много по-високи жени — внезапно се извърна и погледна Елена право в очите.

Носачите продължаваха да мъкнат носилката през пазара сред други групи от окаяно изглеждащи бедняци, но Елена се стараеше да не се заглежда повече в тях, като използваше воала си за прикритие.

Приличаха й на бедняци от Земята, от някой краен квартал в латиноамерикански град, само че имаха още по-нещастен вид.

Около носилката, най-вече откъм страната на Елена, се тълпяха деца с червенеещи се от слънцето коси, протягащи ръце с трогателни жестове, разбираеми без всякакви думи във всички страни, във всичките светове.

Гърдите й се раздираха от мъка, че не притежава нищо ценно, за да им го раздаде. Искаше й се да може да изгради къщи тук, за да се увери, че тези деца няма да бъдат лишавани от храна и прясна вода. Нито от образование, нито от достойно бъдеще. Но след като нямаше никаква представа как да им осигури каквото и да било от тези добрини, оставаше й единствено да ги съзерцава, с отчаян поглед, как се нахвърляха на орляци върху такива жалки „съкровища“ като дъвката й, гребенчето й, четката й за коса, гланца й за устни, бутилката й с минерална вода, дори и обиците й.

Деймън извърна глава, но не я спря, докато не започна да опипва нервно медальона с диамант и лапис лазули, който й бе подарен от Стефан. Елена се разплака, докато се мъчеше да откопчае закопчалката. Внезапно Деймън дръпна въжето, усукано около китката й.