Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 96

— Престани — скара й се той. — Нищо не разбираш. Още не сме навлезли в центъра на града. Защо не се полюбуваш на архитектурните особености на града, вместо да се тревожиш за тези безполезни хлапета, които и без това скоро ще умрат?

— Това беше много жестоко и безчувствено — процеди Елена, но не знаеше как да го накара да я разбере. А и му беше толкова ядосана, че дори не се опита.

Но спря да опипва верижката на медальона, като вдигна очи над главите на просещите хлапета и високо над бедняшките бараки, както Деймън я бе посъветвал. Погледът й се прикова в далечината, върху хоризонта — толкова странен, че чак дъхът й секна, — осеян с величествени каменни сгради, сякаш построени, за да останат непокътнати през вечността. Приличаха на египетските пирамиди и зикуратите на маите, когато са били нови. Всичко наоколо бе окъпано в червено и черно от слънцето, забулено в момента от колосални мрачни кълба от обагрени в пурпурно облаци. Огромното червеникаво слънце в този странен свят създаваше различни гледки, подходящи за най-разнообразни настроения. Понякога изглеждаше едва ли не романтично, проблясващо върху огромната река, покрай която Елена и Деймън преминаваха, а в лениво течащата вода се къдреха хиляди малки вълни. Но друг път грееше чуждо и зловещо, багрейки и най-великолепните здания с цвета на кръвта.

Гледката изчезна от очите на Деймън и Елена, когато носачите започнаха да се спускат към града, където се извисяваха тези грамадни сгради. Но от погледа на Елена не убягна дългата, заплашителна сянка, която тяхната носилка хвърляше напред.

— Е? Какво мислиш? — попита Деймън загрижено, опитвайки се да я успокои.

— Все си мисля, че прилича на Ада — замислено отвърна Елена. — Никак не ми се иска да живея тук.

— Но кой е казал, че ще живеем тук, моя принцесо на мрака? Ще се върнем у дома, където чернотата на нощта е кадифеномека, а луната осветява всичко като от сребро. — Той я погали бавно с пръст от китката до рамото й, което тутакси пробуди сладостни тръпки в нея.

Тя се опита да задържи воала си като преграда срещу него, но материята бе прекалено прозрачна. Деймън продължаваше да й се усмихва с блестящата си усмивка, все още ослепителна през бялата страна на воала й, обсипан с диаманти — е, разбира се, нежно розов като морска раковина заради светлината — откъм нейната страна на воала.

— Има ли Луна в този свят? — попита тя като опит да отвлече вниманието му. Страхуваше се — страхуваше се от него — страхуваше се от самата себе си.

— О, да, има, дори мисля, че луните тук са три или четири. Но са много малки и тъй като слънцето не залязва никога, не се виждат добре. Не е… романтично. — Отново й се усмихна, този път по-лениво и Елена се извърна.

И още в следващия миг забеляза отпред нещо, което моментално погълна цялото й внимание. В една странична уличка се бе преобърнала някаква каруца и едри рула от сурови и обработени животинска кожи се бяха изтърколили върху мръсния паваж. Мършава старица с изпито лице на измъчвана от глад робиня, вързана пред каруцата като впрегатен добитък, бе просната на паважа. Над нея се извисяваше висок гневен мъж и сипеше жестоки удари с камшика си върху беззащитното тяло на клетницата.