Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 43

Деймън се радваше, че се е отървал от тези спомени. Защото животът му бе отровен от мига, в който очите му бяха срещнали смеещите се златисти очи на лисичия дух.

А сега… точно сега беше сам с Елена, насред пустошта, далеч дори и от най-малките градчета. Бяха съвсем сами, напълно сами и Деймън отчаяно искаше от нея това, което би поискал от нея всеки друг млад мъж, с когото би се срещнала.

Най-лошото от всичко бе, че чаровните, измамни момичета, на практика бяха raison d’ètre за неговото съществуване. Това бе единствената причина, която го поддържаше жив вече половин хилядолетие. И все пак знаеше, че не бива, никога не биваше да съблазнява тъкмо това момиче, което за него беше като скъпоценен камък сред купчина човешки тор.

Външно се държеше безупречно — студен, точен, сдържан, незаинтересуван.

Истината беше съвсем различна — започваше губи ума си по нея.

През нощта, след като се увери, че Елена има достатъчно храна и вода, и е надеждно заключена в приуса, Деймън призова влажната мъгла и започна да издига най-тъмните си защити. Те бяха като послание — до всички братя и сестри на нощта, които евентуално биха дошли при колата, — че момичето вътре е под личната закрила на Деймън и че той ще залови и одере жив всеки, който би дръзнал да смути покоя й… и че виновникът може да очаква и още по-жестоки наказания. Едва след това той полетя като гарван, отдалечи се на няколко километра в южна посока, намери някакъв вертеп, пълен с пияни върколаци, където сервираха няколко очарователни барманки. Нощта премина в кавги и проливане на кръв.

Но това не се оказа достатъчно, за да го разсее. На разсъмване той се завърна при колата и видя, че мрежата му от защити беше пробита. Но преди да изпадне в паника, осъзна, че самата Елена ги е скъсала отвътре. Нищо не го бе предупредило за пробива, тъй като намеренията й бяха мирни, сърцето — невинно.

В следващия миг самата Елена се появи. Идваше от брега на близкия поток. Като я видя, Деймън застина в смаяно безмълвие от грациозността й, красотата й, трудно поносимата за него близост. Можеше да долови уханието на току-що измитата й кожа.

Не знаеше как ще успее да издържи още един ден като този.

И тогава му хрумна нещо.

— Искаш ли да научиш как да контролираш по-добре аурата си? — попита я той, когато тя премина покрай него, за да се върне в колата.

Елена го удостои само с един кос поглед.

— Значи си решил отново да ми проговориш. Трябва ли да припадна от радост?

— Е, това винаги би било оценено по достойнство…

— Нима? — попита тя остро. Деймън осъзна, че е подценил негодуванието, което бе предизвикал в това смело момиче.

— Не. Сега съм сериозен — рече той и я изгледа съсредоточено с черните си очи.

— Зная. Ще започнеш да ме убеждаваш да стана вампир, за да мога да контролирам Силата.

— Не, не, не. Няма нищо общо с превръщането ти във вампир. — Деймън не позволи тя да го въвлече в този безсмислен за него спор. Това навярно впечатли Елена, защото накрая го попита:

— А тогава за какво искаш да говорим?