Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 254

44

Елена се събуди от викове. Веднъж вече се бе събудила, изпълнена с невероятно блаженство. Сега отново се събуди — но този път от гласа на Деймън. Крясъци? Деймън никога не крещеше!

Нахлузи пеньоара си, изхвръкна от вратата и хукна надолу по стълбите.

Повишени гласове — объркване. Деймън бе коленичил на пода. Лицето му бе пепелявосиво. В стаята не се виждаше никакво растение, което би могло да го задуши.

Отровен е, бе следващата мисъл на Елена и погледът й тутакси обходи стаята, търсейки разлято питие, изпусната чиния — някакъв знак, че отрова бе причинила всичко това. Но нищо подозрително не откри.

Сейдж потупваше Деймън по гърба. О, Господи, да не би да се е задавил? Но това беше пълна глупост. Вампирите не дишаха, освен, за да говорят и да изграждат Силата.

Но тогава какво се бе случило?

— Трябва да дишаш! — крещеше Сейдж в ухото на Деймън. — Поеми дъх, все едно искаш да кажеш нещо, а след това го задръж, за да увеличиш Силата си. Мисли за вътрешностите си. Накарай дробовете си да функционират!

Думите му само още повече объркаха Елена.

— Ето! — извика Сейдж. — Видя ли?

— Но това трая само миг. След това трябва отново да го правя.

— Ами да, тъкмо в това е смисълът!

— Аз ти казвам, че умирам, а ти ми се смееш? — изкрещя разрошеният и раздърпан Деймън. — Аз съм сляп, глух и сетивата ми са повредени — а ти се смееш!