Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 252

Стефан, който продължаваше да се взира в ръката й, се наведе и с безкрайна нежност започна да целува пръстите й един по един.

— Ти наричаш „победа“ да умреш в болка на слънчева светлина, за да спасиш безполезния ми живот — и още по-безполезния живот на брат ми.

— Наричам го повече от победа — призна Елена. — Всеки път, когато сме заедно, е победа. Всеки миг, дори в онази тъмница…

Стефан потръпна, но тя трябваше да довърши мисълта си.

— Дори там, да погледна в очите ти, да докосна ръката ти, да зная, че ти ме гледаш и ме докосваш — и че си щастлив — ами, за мен това е победа.

Стефан вдигна очи към лицето й. Дори на мъждивата светлина зелените им дълбини изглеждаха тъмни и загадъчни.

— И още нещо — прошепна той. — Тъй като аз съм това, което съм… и защото твоята върховна красота не е единствено този златист облак коса, а аурата ти, която е… нещо неизразимо велико и свято. Неописуемо. Отвъд всякакви думи…

Елена мислеше, че двамата просто ще седят заедно, вперили погледи един в друг, потопени в блажено съзерцание, но не стана така. Стефан доби отнесено изражение и тя осъзна колко близо до кръвожадността — и до смъртта — все още бе той.

Отметна припряно мократа си коса от едната страна на шията си и се наведе назад. Знаеше, че Стефан ще разбере.

И не се излъга. Но въпреки че девойката бе вдигнала брадичка, Стефан я наведе с двете си ръце и я погледна.

— Знаеш ли колко много те обичам? — попита.

Лицето му сега представляваше маска, загадъчна и странно вълнуваща.

— Не мисля, че знаеш — прошепна той. — Гледах и гледах как ти беше готова да направиш всичко, всичко, за да ме спасиш… но не мисля, че осъзнаваш колко много се увеличаваше любовта ми, Елена…

Сладостни тръпки пробягаха по гърба на Елена.

— Тогава по-добре ми покажи — пророни тя. — Или може и да не повярвам, че наистина го чувстваш.

— Ще ти покажа какво чувствам — промълви той. Но когато се наведе, беше само за да я целуне нежно. Бушуващата вихрушка от емоции в Елена — че това умиращо от глад създание иска да я целуне, вместо тутакси да забие зъби в шията й, достигна своя връх. Не можеше да го обясни с мисли, нито с чувства, а само с един жест — притегли главата на Стефан, така че устата му да се притисне към шията й.

— Моля те — промълви, — о, Стефан, моля те.

Сетне почувства кратка болка и Стефан пиеше кръвта й, а съзнанието й, което пърхаше наоколо като птица в ярко осветена стая, се издигна все по-нагоре и нагоре, докато най-накрая се сля с най-любимото същество.

Последвалото не можеше да се опише с думи. Двамата общуваха с мисли, чисти и бистри като блестящи скъпоценни камъни. Елена ликуваше, защото съзнанието на Стефан бе изцяло открито за нея, нищо не бе скрито зад стена или потънало в мрак, нямаше скали от тайни, нито приковани към тях плачещи деца…

Какво! — чу тя безмълвното възклицание на Стефан. Приковано дете? Огромна скала? Кой би могъл да крие това в съзнанието си…?

Стефан се отдръпна. Знаеше отговора, преди бързата като светкавица мисъл на Елена да му го подскаже. Елена усети яркозелената вълна на жалостта му, примесена с естествения гняв на млад мъж, достигнал дълбините на Ада, но неосквернен от ужасната черна отрова на омразата на брат към брат.