Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 255
Л. Дж. Смит
Той е разрошен и раздърпан, помисли си Елена, обезпокоена от нещо.
— Ами. — Сейдж явно се стараеше да потисне смеха си. — Може би,
— Преди да го сторя, поставих защити навсякъде около себе си. Къщата е в пълна безопасност.
— Но ти не си —
— Изглеждаше напълно безобидно — и не отричай — всички смятахме да го отворим миналата вечер — но се почувствахме толкова уморени!
— Но да го направиш сам, да отвориш подарък от китсуне… това е било глупаво, нали?
— Не ми чети конско! — тросна му се давещият се Деймън. — Помогни ми! Защо всичко ми се струва приглушено, все едно съм в пашкул? Защо не мога да виждам? Или да чувам? Или да подушвам — каквото и да е? Казвам ти, че нищо не подушвам!
— Ти си напълно здрав и с остри сетива като всеки нормален човек. Навярно би могъл да победиш повечето вампири, ако в момента ти се наложи да влезеш в схватка с някои от тях. Но човешките сетива са много малко и много притъпени.
Думите заплуваха в съзнанието на Елена… отваряне на неща, които не са предназначени за теб… букета от китсунето… човек…
О, Господи!
Очевидно същите думи проникваха в съзнанието на някой друг, защото в кухнята внезапно се появи една фигура. Стефан.
— Ти си откраднал букета ми? От китсунето?
— Бях много внимателен…
— Осъзнаваш ли какво си направил? — Стефан разтърси Деймън.
— Леле! Заболя ме! Да не би да искаш да ми прекършиш врата?
— Заболяло те? Деймън, ти си този, който причинява неизразима болка! Разбираш ли? Аз говорих с китсунето. Разказах му историята на живота си. Елена дойде да ме посети и той я видя съвсем сломена… е, няма значение, той я видя да плаче заради мен! Ти… осъзнаваш ли… какво… си направил?
Сякаш с всяка изминала минута Стефан се изкачваше по стръмна стълба, която с всяко следващо стъпало го издигаше към все по-високо ниво на ярост от предходното. И там, на върха…
— ЩЕ ТЕ УБИЯ! — изкрещя Стефан. — Ти си откраднал моята човечност! Той я даде на мен — а ти си я взел!
— Ти ще убиеш
— Сега я няма! — заяви Мат и размаха букета. В средата на изкусната аранжировка зееше голяма дупка.
Въпреки това Стефан изтича, зарови лице в букета и вдъхна дълбоко остатъците от аромата. Не спираше, отново и отново, като щракаше с пръсти и всеки път между тях проблясваше светкавица.
— Съжалявам, приятел — поклати глава Мат. — Мисля, че няма смисъл.
Сега Елена проумя. Онова китсуне… той беше от добрите, като в историите, които Мередит им бе разказала. Или поне достатъчно добър, за да се изпълни със съчувствие към тържествения обет на Стефан. И така, когато се е освободил, той е направил букет — китсунетата могат да направят всичко от растенията, макар че сигурно това е било велик подвиг, нещо като да откриеш тайната на вечната младост… да превърнеш вампир в човек. И след безкрайните страдания и изпитания, които Стефан бе преживял, най-после бе получил наградата си… точно сега…
