Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 127

Елена беше грижливо подготвена за сцената на наказанието. Доведоха я пред настръхналите велможи с кърпа на устата и с оковани във вериги ръце. Младия Дрозн, превърнал се сега въпреки нежеланието му в център на вниманието, седеше на диван с кувертюра от тъкан със златни нишки. Деймън, с напрегнат вид, бе застанал между него и главатарите. Никога досега Елена не бе изпитвала такова желание за импровизация, освен в онази пиеса, която играха в училище, при която тя запрати една ваза срещу Петручио и потроши цялата къща — последната сцена от „Укротяването на опърничавата“.

Но сега всичко бе много по-сериозно. Играта бе на живот и смърт. Бяха заложени животът на Бони и Мередит, свободата на Стефан.

Странно, но като погледна Деймън в очите — мъжа, който държеше пръчката, — това й вдъхна кураж. Той сякаш й казваше да се държи смело и невъзмутимо, без да използва телепатия. Елена се запита как би се държал самият той в подобна ситуация.

Един от съпровождащите я пазачи я изрита и й напомни къде е попаднала. Бяха й заели „подходящо“ облекло от изоставения гардероб на омъжената дъщеря на доктор Мегар — рокля в перлен цвят, която отвън, на фона на незалязващото пурпурно слънце, изглеждаше бледоморава. Но по-важно беше, че като я носеше без копринената си долна риза, гърбът й оставаше гол до талията. Според местния обичай тя трябваше да коленичи пред старейшините и да сведе ниско глава, докато не опре чело до килима с пищни багри, но ужасно мръсен, пред нозете на старейшините, но на няколко стъпки по-надолу. Един от тях се изхрачи върху нея.

Всички бяха възбудени, бърбореха оживено, подхвърляха мръсотии, замеряха я с боклуци. Плодовете бяха прекалено ценни, за да ги хабят заради нея. Но изсъхналите изпражнения не се оценяваха като някаква ценност. Първите сълзи закапаха от очите й, когато разбра с какво я обстрелват.

Смелост и невъзмутимост, каза си тя, но не посмя да погледне към Деймън.

Докато тълпата се бе отдала на това, което смяташе като полагащо се време за забавление, един от пушещите наргилета старейшини се надигна. Зачете нещо от някакъв изпомачкан свитък, но Елена не разбра нищо. Стори й се, че речта му няма край. Както беше на колене, притиснала чело към мръсния килим, девойката чувстваше, че се задушава.

Най-после свитъкът бе сгънат и Младия Дрозн се надигна, за да разкаже с висок, почти истеричен глас и прекалено помпозен език историята на робинята, която нападнала своя господар (Деймън, мислено отбеляза Елена), за да се освободи от надзора му и да се нахвърли срещу главата на фамилията (Стария Дрозн, каза си Елена) и неговите скромни средства за съществуване — неговата каруца — и неговата безнадеждно некадърна, глупава и ленива робиня и за това, как всичко това довело до смъртта на брат му. Отначало Елена не повярва на ушите си — той обвиняваше лейди Улма за целия инцидент, защото имала дързостта да падне под товара си.