Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 129

— Доведете робинята при нас — завърши дебелият мъж и отново се отпусна върху внушителния куп от възглавници.

Елена се изправи. Повлякоха я грубо нагоре, докато пред очите й не се изпречиха позлатените сандали на дебелия мъж и над тях — забележително чистите чу крака, докато тя оставаше със сведени надолу очи, както подобаваше на една покорна робиня.

— Чу ли какво бе решено за теб? — Кръстникът още мляскаше и предъвкваше своя деликатес. Лекият вятър пренесе някаква тежка миризма до носа на Елена и внезапно в устата й се насъбра слюнка, която навлажни пресъхналите й устни.

— Да, господарю — промълви тя, защото не знаеше с титла да се обърне към него.

— Ще ме наричаш Ваше превъзходителство. А няма ли да добавиш нещо в своя защита? — попита я той, за искрено удивление на Елена. На устните й застина спонтанно хрумналият й отговор: „Защо ме питате — машинално отговори тя, — след като всичко е решено предварително?“ Този мъж някак си изглеждаше повече свързан с нейния досегашен живот, много повече от всички други, които бе срещнала в Тъмното измерение. Той се вслушваше в хората. Ще изслуша и мен ако му разкажа за Стефан, внезапно си каза Елена. Но после, като се позамисли малко по-спокойно, се запита какво би направил той, ако научи за Стефан? Нищо, освен ако не намери начин да извлече изгода от случилото се — да се сдобие с още власт, или да срази някой свой враг.

Все пак можеше да й стане съюзник, когато се върне тук, за да прочисти това място и освободи робите.

— Не, Ваше превъзходителство, нямам какво да добавя — изрече тя.

— Съгласна ли си да се проснеш на земята, за да измолиш да ти простя аз, както и Младия Дрозн?

Сега дойде ред на първата й подготвена реплика.

— Да — кимна тя. Успя да изговори ясно и убедително добре обмисленото си извинение, като само накрая леко се задави. Застанала толкова отблизо, Елена видя златни прашинки по лицето на едрия мъж, по брадата му и по скута му.

— Много добре. На тази робиня налагам наказание от десет удара с ясенова пръчка като назидание за всички останали смутители. Наказанието ще бъде изпълнено от моя племенник Клюд.

21

Настана невъобразим хаос. Елена вдигна глава и примигна объркано. Не знаеше дали да продължава да се държи като разкайваща се робиня. Главатарите на местните общности се надвикваха, сочеха с пръсти, размахваха ръце. Деймън отчаяно се опитваше да се добере до Кръстника, който явно бе решил, че с това ролята му в церемонията е приключила.

Тълпата не спираше да крещи и поощрява спорещите. По всичко личеше, че ще се стигне до още една битка, но този път между Деймън и хората на Кръстника, особено онзи, когото наричаха Клюд.

Светът се завъртя пред очите на Елена. Чуваше само откъслечни фрази:

— … само шест удара и ми обещахте, че аз ще следя за всичко… — крещеше Деймън.

— … ама ти наистина ли вярваш, че тези дребнави подлизурковци говорят истината? — извика му в отговор някой, може би Клюд.