Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 126

— Пред кого?

— Пред предводителя на владетелите на бедняшките квартали, а може би също и пред Младия Дрозн, брат на Стария Дрозн.

— Добре. Кажи им, че съм готова да се извиня на колкото Дрозновци пожелаят. Кажи им го по-скоро, за да не изгубим шанса си.

Елена видя многозначителния поглед, който й хвърли, но тя остана вглъбена в мислите си. Дали да позволи на Мередит и Бони да участват в това? Не. Щеше ли да позволи онова да се случи с Каролайн, ако тогава можеше да го спре по някакъв начин? Отговорът отново беше: „не“. Не, не, не. Елена винаги се бе възмущавала изключително силно от бруталността към момичетата и жените. Чувствата й срещу разпространеното в целия свят презрение към жените като второкласни създания се бяха избистрили удивително след завръщането й от отвъдното. Ако Силите я бяха върнали в света заради някаква цел, реши тя, то тази цел е да помага на момичетата и жените да се спасят от изпадане в робство, което много от тях дори не осъзнават.

Но нямаше предвид само злите робовладелци и безличните потиснати жени и мъже. Трябваше да го направи заради лейди Улма, за да спаси и нея, и бебето й… както и заради Стефан. Ако се съгласи да изтърпи унижението, тя ще остане само една дръзка робиня, вдигнала малко врява насред улицата, но категорично поставена от властите на мястото, което й се полага.

В противен случай, ако някой се вгледа по-внимателно в тяхната група… ако някой се досети, че са тук, за да освободят Стефан… ако тя, Елена, се окаже причината те да се разпоредят: „Преместете го в най-строго охраняваната килия и изхвърлете този глупав ключ, оставен от онова китсуне…“

Във въображението й се заредиха кошмарни сцени как Стефан ще бъде жестоко наказан, как ще бъде отведен някъде надалеч, как ще бъде завинаги загубен й нея, ако този уличен инцидент сред тези бедняшки коптори се разрасне до невероятно големи размери.

Не. За нищо на света нямаше да изостави Стефан, като се впусне във война, която не можеше да спечели. Но нямаше и да забрави.

Ще се върна за всички вас, обеща си тя. И тогава краят ще бъде съвсем различен.

Осъзна, че Деймън още не си е тръгнал. Наблюдаваше я зорко с поглед, остър като клюн на сокол.

— Изпратиха ме, за да те отведа при тях — рече той тихо. — Никога не биха приели отговор „не“. — Елена за кратко усети яростта му срещу тях, затова побърза да хване и стисне ръката му.

— След време ще се върна заедно с теб заради робите — обеща той. — Но ти го знаеш, нали?

— Разбира се — кимна девойката. Искаше да го целуне само набързо, но целувката се оказа дълга. Всъщност не мислеше за онова, което Деймън бе казал за отклоняването на болката от ударите на камшика. Усещаше, че й се полага поне една целувка за това, което и предстоеше. Деймън погали косата й. Времето спря за тях, докато не ги стресна почукването на Мередит на вратата.

Когато доведоха Елена до издигнатата на открито кресна площадка, кървавочервената зора бе забулила всичко наоколо в някаква странна призрачност. Там се бяха събрали главатарите от бедняшките квартали, насядали върху възглавници, които някога може да са били красиви, но сега бяха доста окъсани. Разменяха си бутилки и кожени чаши с инкрустации от скъпоценни камъни, пълни с „Черна магия“ — единственото вино, на което вампирите наистина се радваха. Пушеха наргилета и понякога се изплюваха сред тъмните сенки. Наоколо бяха струпани много от постоянните обитатели на улиците, привлечени от слуха за публичното наказание на едно красиво младо момиче от човешката раса.