Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 122

Всичко остана спокойно почти до „зазоряването“ на следващия „ден“, както го наричаха жителите на града, макар че през цялата нощ светлината не се промени.

Този път отвън, пред къщата на лекаря, се бе насъбрала по-различна тълпа от снощи. Преобладаваха по-възрастни мъже, облечени с износени, но чисти дрехи… но се виждаха и няколко жени. Множеството бе предвождано от мъж с посребрена коса, със страна вид на вродено достойнство.

Деймън, със Сейдж зад него за подкрепа, излезе навън пред къщата на лекаря, за да говори с тях.

Елена остана несъблечена в семейната спатия на горния етаж.

„Мило дневниче,

О, Господи, помогни ми! О, Стефан — толкова ми липсваш. Искам да ми простиш. Искам да ми помогнеш да не полудея, прекалено дълго време съм с Деймън и съм изцяло погълната от емоциите си, готова съм да го убия или да… — не зная. Не зная!!! Двамата с него заедно сме като искра и барут… Господи! Като бензин и запалка! Моля те, чуй ме, помогни ми и ме спаси… от самата мен. Всеки път, когато той изговаря името ми…“

— Елена.

Гласът зад гърба й я накара да подскочи като ужилена. Затвори дневника и се обърна.

— Да, Деймън?

— Как си?

— О, чудесно. Великолепно. Дори и кракът ми е… искам да кажа, че съм съвсем добре. А ти как се чувстваш?

— Аз… също съм добре — отвърна той. Усмихна й се — но този път с истинска усмивка, а не с онова озъбване, което в последната секунда се преобразяваше в нещо друго. Нито с намерение да я манипулира. Това беше просто усмивка, макар и леко тревожна и донякъде тъжна.

Но Елена не обърна внимание на тъгата му. Едва по-късно си припомни за нея. В момента имаше чувството, че е напълно лишена от тежест — ако не се улови здраво за нещо, можеше да се издигне на километри високо, преди някой да успее да я спре — на километри, може би дори чак до луните над това побъркано място.

Усмихна му се колебливо.

— Това е добра новина.

— Дойдох при теб, за да си поговорим — каза й той, — но първо…

И още в следващия миг Елена, без да усети как, се озова в прегръдките му.

— Деймън, не можем да продължаваме така… — Опита се да се отскубне нежно от него. — Много добре знаеш, че наистина не бива да продължаваме с това.

Но Деймън не я пусна. Имаше нещо в начина, по който я държеше, което едновременно я ужасяваше и караше да се разплаче от радост. Едва успя да удържи сълзите си.

— Всичко е наред — промълви Деймън тихо. — Хайде давай. Поплачи си. Ще се справим с всичко.

Нещо в гласа му изплаши Елена. Не като наполовина игривия начин отпреди малко, а наистина се изплаши.

Защото той се страхува, осъзна тя внезапно, безкрайно учудена. Беше виждала Деймън гневен, натъжен, унесен, леден, закачлив, ехиден, съблазняващ — дори покорен и засрамен, — но не помнеше някога да е бил изплашен за нещо. Трудно й бе да го повярва. Деймън… изплашен… за нея.