Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 44

Преминаха по мостче. Веднага след него лежеше човек, безумно шарещ около себе си с ръце. Лицето му беше окървавено и толкова подпухнало, че очите му почти не се виждаха. Той дишаше тежко и с всяко издишване от носа му излизаха кървави мехури. Съпровождащата ги върлина не обърна ни най-малко внимание на лежащия, така че Гералт и Лютичето също се направиха, че не го забелязват. Намираха се на територия, където не биваше да се проявява излишно любопитство. Не се препоръчваше човек да си навира носа в делата на Равелин — в Равелин любопитните носове обикновено се разделяха със собствениците си и оставаха там, където са ги наврели.

Върлината ги поведе през кухнята, където готвачите се мятаха като попарени. Кипяха котли, в които, както забеляза Гералт, се варяха раци, омари и лангусти. В казаните се извиваха змиорки и мурени, в тенджери се задушаваха миди. В огромни тигани цвъртеше месо. Слугите слагаха готовата храна в купи и подноси, за да я изнесат в коридора.

Следващото помещение беше пропито с ароматите на женска парфюмерия и козметика. Пред редица огледала, непрестанно бърборейки, се разкрасяваха десетина жени в различни стадии на неглиже, включително и пълно. Тук Гералт и Лютичето запазиха каменни лица и не позволиха на очите си да шарят прекалено.

В следващата стая ги подложиха на грижлив оглед. Неговите изпълнители се отличаваха със сериозен външен вид и професионално поведение и решителност. Конфискуваха стилета на Гералт. На Лютичето, който никога не беше носил оръжие, му взеха гребена и тирбушона. Но след кратък размисъл му оставиха лютнята.

— Пред негово преподобие има столове — инструктираха ги накрая. — Седнете на тях. Седнете и не ставайте, докато негово преподобие не нареди. Не прекъсвайте негово преподобие, когато говори. Не говорете, докато той не каже, че може. А сега влезте. През тази врата.

— Преподобие? — промърмори Гералт.

— Някога е бил свещеник — прошепна поетът. — Но не се бой, не е придобил лоши навици. Подчинените трябва да се обръщат по някакъв начин към него, а той мрази да му викат „шефе“. Ние няма нужда да го титулуваме.

Когато влязоха, нещо им прегради пътя. Беше огромно като планина и вонеше на мускус.

— Как си, Микита? — поздрави Лютичето планината.

Нареченият Микита гигант, очевидно телохранител на преподобния шеф, беше метис, резултат на кръстоска между огре и джудже. Резултатът беше плешиво джудже с ръст доста над седем стъпки, съвсем без шия, с виеща се брада, стърчащи като бивници на глиган зъби и ръце до коленете. Не се срещаха често подобни хибриди, смяташе се, че тези видове са доста различни генетично — същество като Микита не можеше да се появи по естествен път. Тук не беше минало без помощта на изключително силна магия. Магия, която всъщност е забранена. Носеха се слухове, че мнозина магьосници пренебрегват тази забрана. Гералт лично беше виждал доказателства за тези слухове.