Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 43

— Разбира се.

— Тогава го забрави. Това са глупости.

— Какво?

— Глупости. Измишльотини. Метеорит не се намира под всеки храст. Повече от половината от мечовете, използвани от вещерите, са направени от стомана, извлечена от магнетитови руди. Самият аз съм ползвал такива. Те са също толкова добри, колкото и падналите от небето и наситени със сидеритни елементи. Няма абсолютно никаква разлика. Но това да си остане между нас, Лютиче, много те моля. Не го разказвай на никого.

— Как така? Трябва да си трая? Не можеш да искаш това от мен. Какъв е смисълът да знаеш нещо, ако не можеш да се похвалиш с него?

— Моля те. Предпочитам да ме смятат за свръхестествено същество, въоръжено със свръхестествен меч. Такъв ме наемат и като на такъв ми плащат. Обикновеността е посредственост, а посредствеността е евтина. Така че, моля те, дръж си езика зад зъбите. Обещаваш ли?

— Така да бъде. Обещавам.

* * *

Веднага разпознаха скалата, наричана Грифон. Виждаше се отдалеч. Всъщност с малко въображение можеше да се асоциира с дългата шия и главата на грифон. Но — както отбеляза Лютичето — повече приличаше на грифа на лютня или друг струнен инструмент.

Грифонът, както се оказа, беше самотна скала, извисяваща се над гигантски карстов извор. Изворът, спомни си Гералт от разказите, се наричаше Елфическата крепост; заради доста правилната форма се предполагаше, че това са руини на древни здания, със стени, кули и всичко останало. Само че тук никога не бе имало крепост, елфическа или някаква друга, тези форми на скалите бяха дело на природата — дело, което, трябва да се признае, беше впечатляващо.

— Там, долу — рече Лютичето, изправил се на стремената. — Виждаш ли? Това е нашата цел. Равелин.

И това название беше извънредно точно, карстовите възвишения образуваха триъгълник с удивително странна форма, подаващ се пред Елфическата крепост като бастион. Във вътрешността на този триъгълник се издигаше здание, наподобяващо форт. Обкръжено от нещо като огромен укрепен лагер.

Гералт си спомни за слуховете за Ривелин. И за лицето, което живееше в Ривелин.

Свърна от пътя.

Зад първото ограждение водеха няколко пътища, всичките охранявани от въоръжени до зъби стражи — по пъстрите и разнообразни дрехи лесно можеше да се отгатне, че са наемници. Задържа ги още първият пост. Макар Лютичето гръмко да обясняваше, че имат уговорена аудиенция и да подчертаваше добрите си отношения с ръководството, им беше наредено да слязат от конете и да чакат. Доста продължително. Гералт вече започваше да става нетърпелив, когато най-накрая от външността на заграждението се появи върлинест човек и им каза да го последват. Скоро се изясни, че върлината ги води по обиколен път, към задната част на комплекса, от центъра на който се разнасяше бучене и музика.