Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 33
Анджей Сапковский
— Почакай. Това не може да бъде оставено така.
— Моля те. — Гласът на Мозаик леко се измени. — Не се намесвай. Само ще стане по-лошо… А на мен… — добави тя след малко — и така ми провървя. Тя постъпи милосърдно.
— Милосърдно?
— Можеше да ми обърне и двете длани. Можеше да ми обърне стъпалото с петата напред. Можеше да ми смени стъпалата едно с друго, лявото с дясното и vice versa, виждала съм как го прави на някого.
— А това…?
— Дали боля? За кратко. Защото почти веднага изгубих съзнание. Защо гледаш така? Точно тъй стана. Надявам се на същото, когато ми завърти дланта наобратно. След няколко дни, когато се насити на отмъщението.
— Отивам при нея. Веднага.
— Лоша идея. Не можеш…
Той я прекъсна с бърз жест. Чу как шуми тълпата, видя как тя се разстъпи. Вагантите престанаха да свирят. Забеляза Лютичето, който отдалеч му правеше резки и отчаяни знаци.
— Ти! Вещерско изчадие! Предизвиквам те на дуел. Ще се бием!
— Проклятие! Отдръпни се, Мозаик.
От тълпата излезе нисък и набит тип с кожена маска и ризница от cuir bouilli, подсилена с бича кожа. Типът размахваше с дясната си ръка тризъбец, а с внезапно движение на лявата ръка разгъна във въздуха рибарска мрежа и заразмахва и нея.
— Аз съм Тонтон Зрога, наричан Ретиария! Предизвиквам те на бой, веще…
Гералт вдигна ръка и го удари със Знака Аард, като вложи в него толкова енергия, колкото можа. Тълпата закрещя. Тонтон Зрога, наричан Ретиария, излетя във въздуха и размахвайки крака, оплетен в собствената си мрежа, помете една сергия с гевреци, удари се тежко в земята и с гръмко дрънчене вряза главата си в чугунена статуя на застанал на колене гном, кой знае защо сложена пред магазин за шивашки принадлежности. Вагантите наградиха полета на Ретиария с гръмки аплодисменти. Ретиария лежеше, жив, макар и показващ малки признаци на живот. Гералт, без да бърза, се приближи до него и със засилка го ритна в областта на черния дроб. Някой го хвана за ръкава. Мозаик.
— Не. Моля те. Моля те, не. Не бива така.
Гералт би поритал побойника още, защото добре знаеше кое не бива, кое бива и кое си трябва. И не беше свикнал да слуша никого по тези въпроси, особено пък хора, които никога не са ги ритали.
— Моля те — повтори Мозаик. — Не си го изкарвай на него. Заради мен. Заради нея. И заради това, че самият ти си в безизходица.
Той я послуша. Хвана я за раменете. И я погледна в очите.
— Отивам при твоята господарка — рече той твърдо.
— Това не е добре — поклати глава тя. — Ще има последствия.
— За теб?
— Не. Не за мен.
Глава седма
Емили Дикинсън
(превод Цветан Стоянов)
Ленард Коен
Бедрото на
